Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
— Закрила? — изсмя му се капитанът. — Де да беше способен самия себе си да закриляш!
— Също под моята! — заяви Ахриман мирза заплашително. — Ти изобщо какво търсиш тук при джамикуните?
— На драго сърце ще ти кажа. Търся тартора на Сенките, чието тъмно същество от неотдавна се подвизава тук. Мисля, че скоро ще го намеря, след като вече спипах неговия приятел и палач! Сядайте веднага! Бих желал да видя дали ще ви се удаде да бъдете толкова кротки и ще се усмихвате ли целеосъзнато, както бе упрекнат Устад!
— Каква наглост! Аз съм принц с царска кръв и мога веднага да заповядам на собствените ти хора да те обезглавят!
— Опитай! — извади от джоба малката книжка в кожена подвързия, вдигна я нагоре и продължи: — Сигурно познаваш тази телик-азбука, с чиято помощ мога да прочета определени писма? Аз прочетох и следното: "До Гхулам ел Мултасим, моя палач! Дойде времето Гюл-и-Шираз да разцъфне на гърдите на Рафажд Азрим. Това трябва да стане на петия ден от месец шабан, по времето за Вечерната молитва, нито…"
— Откъде я имаш, откъде?! — изрева Ахриман посред изречението и се втурна от върха на трибуната да му изтръгне азбуката.
Тогава Устад стана, взря се твърдо и остро в лицето му и му викна:
— Погледни ме, мирза, аз мога да ти кажа! Твоят ходем е бил при него и му го е издал! А който бива изоставян от своя ходем, той се побърква… побърква… побърква!
Ахриман мирза се спря, посегна бързо към челото си, сякаш бе ударен там, нададе крясък, скочи от трибуната и изчезна бежешком в тълпата на стоящите край нея хора. Само малцина схванаха това поривисто, мълчаливо бягство.
Това стана тъкмо когато Палача бе изведен от шатрата. Беше облечен само с панталон, а горната част на тялото и ръцете му бяха намазани с мазнина. Един от гавазите носеше след него пакета с дрехите и ножа му. Капитанът заповяда да занесат нещата на шейх ул ислям и се обърна към него:
— Ти взе "честния мъж" под своя закрила. Ние разделихме мъжа и честта така точно, както го стори той, поемайки ролята на палач. Мъжът избяга, като мъдро заряза честта. Ние я закътахме, защото си знаехме, че той ще се върне. Сега е тук и отново като палач — един хлъзгав, намазан със зехтин бабаитин! Ще наредя да го бичуват, пред очите на всички тези, за чиито уши държа възславящата реч, похвалена от теб със "Сиха-сих!". И понеже се намира под твоя закрила, съхранявай му междувременно честта. След като мъжът си понесе ударите, навлечи му пак честта и върни на таки техния устад!
Шейх ул ислям не каза нито дума, когато вещите бяха сложени пред него. Сигурно много му се искаше да се махне, но трябваше да остане, защото с тръгването си само още повече щеше да се изложи. Палача също беше притихнал. Стоеше между двама гавази със стиснати зъби и мятащи мълнии очи, чийто поглед напразно диреше помощ. Тогава се случи нещо, което му предостави възможност за бягство. Вероятно вече си бе помислил да се метне неочаквано на своя кон и да препусне, ала този бе свързан с Булеварден роман, и преди да е успял да го освободи от дългото въже, щяха отново да го спипат. Но ето че добрият, милозлив Кара бен Халеф стана от мястото си, за да погледне недъзите на клетото животно. Най-напред прегледа охлузените рани и после облепените с пластир места.
— Та всичко това е лъжа! — извика накрая, като изразът на лицето му ставаше все по-удивен. — Да ни предоставят този Кис като Дар ("роман" като "булеварден"), е направо нечувана, бездънно дълбока дивотия! Единственото калпаво нещо по този стар, наистина, но иначе отличен кон, за тези лъжовни пластири, тези нагло налепени твърдения, под които човек напразно търси валидни доказателства. Ако не беше така наранен от яздене, щях да го възседна и да покажа, че…
— Покажи, де, покажи! — прекъсна го тук Палача. — Твоята глупост ще ме избави!
По време на своя преглед Кара беше развързал въжето на коня. Сега пленникът скочи измежду телохранителите, метна се на дорестия си жребец и препусна по пистата, оставена напълно свободна за състезанието. Всички наскачаха и закрещяха. Кара не се стъписа ни най-малко. Стиснал курбача на своя баща, той се изстреля незабавно върху неоседлания Кис и извика:
— Аз съм виновен, затова и аз ще го върна!
Едно рязко "кххххххх" подкара коня. Първото състезание започна, но коренно различно от предполагаемото.
Само намиращите се близо до трибуната бяха чули и знаеха каква е работата, множеството други — не. Те се бяха наредили край цялата писта около езерото и се сбутаха още по-плътно и гъсто, като видяха да се задават двамата ездачи. За Палача отпред едва в края на езерото имаше изглед да си пробие път през хората и да се изплъзне после през някой от проходите. Кара отзад много добре разбираше това и ето защо се стараеше да го настигне още преди туй. Дългоногият тюркменски жребец се носеше с дълги скокове; по-дребният, грациозен Кис въпреки възрастта си тичаше по-леко и бързо. Към това се добавяше и обстоятелството, което Палача не беше помислил. С други думи конят му влачеше дългото въже и понеже беше вързано за халката на нагръдника, той не можеше да го освободи. То току попадаше между краката на дорестия. Пречеше му. Той стана предпазлив, неуверен. Зрителите също го объркваха. Те виждаха, че ездачът е полугол. Виждаха също така странната дегизировка на Кис и заплашително размахвания камшик на преследвача. Тези обстоятелства им подсказваха, че не се касае за състезание, а за истинско бягство. Закрещяха си едни на други да не допуснат Палача да си пробие път. И тази олелия уплаши доралията, но не и другояче развилия се Кис.