Мъжки игри

Паригин си пое дъх. Размина се. Изглежда, пази го някакъв ангел. Той си спомни, че Анна, когато бе споменавала за хазаина на жилището, наистина го бе наричала Гена. Но бележката, адресирана до покойната, му подейства потискащо, сякаш му се бе явил призрак. Анечка вече я няма, а хората все още мислят, че е жива, мислят за нея като за жива и й пишат бележки с надеждата, че тя ще ги прочете.

Вдигна телефонната слушалка и набра номера на Лолита. Дълго време никой не вдигаше и Паригин си помисли, че Лола сигурно е престъпила всички негови заръки и забрани и е излязла, щом и тъй, и тъй кредиторите са я намерили и вече не е нужно да се крие. Вече смяташе да затвори, когато чу гласа на седемгодишния Серьожа.

— Ало!

— Серьоженка, чичо ти Женя е. Къде е майка ти?

— Къпе се в банята.

— Предай й, че всичко е наред, че съм намерил парите и утре всичко ще свърши. Нали няма да забравиш?

— Няма, разбира се. Чичо Женя, значи утре се прибираме вкъщи?

— Да, миличко, утре или в краен случай — вдругиден.

— Урра! — закрещя хлапето и затвори телефона, като в радостта си забрави да каже довиждане.

Паригин изпита облекчение, задето всичко се бе подредило толкова сполучливо и не бе станало нужда да говори с Лолита. Тя сигурно щеше да му дърдори някакви глупости и той щеше да бъде принуден да поддържа този безсмислен разговор. Помисли си, че сега, когато Анна я няма до него, много неща му изглеждат безсмислени. Нима бе успял да се привърже към нея? Да, не беше очаквал от себе си подобно слабодушие.

И през ум не му минаваше, че това не е слабодушие, а нормална човешка реакция при смъртта на близък човек. Вероятно защото той никога не бе имал истински близки хора, освен братовчеда. Но братовчедът си е братовчед, приятел от детинство, роднина, така че мъката поради неговата смърт не се бе видяла странна на Паригин, а всички останали открай време бяха за него просто чужди хора.