Мъжки игри

— Дежурната група да тръгва!

— Какво има? — попита Михаил, закопчавайки бързо ремъците на раменния си кобур.

— Престрелка. Някои хора не са харесали патрулния наряд рано сутринта — отговори дежурният по града.

— Има ли жертви?

— Има.

Въпреки включената сирена и поставения върху колата буркан, пътуваха дълго до мястото на престрелката. Пътищата бяха мокри и хлъзгави, шофьорите по принуда намаляваха скоростта, поради което ставаха задръствания на всички възможни места, а и далеч невинаги можеха да ги заобиколят по централната лента: в Москва нямаше автоинспектори по всички улици, а шофьорите не смятаха за нужно да спазват правилата и да не заемат крайната лява лента, защото и те бързаха и смятаха, че тяхната собствена работа е най-важната на света.

На местопроизшествието вече имаше коли от районното управление, две линейки и реанимационна кола. На тротоара, подпрян на стената на блока, седеше сержант с бронежилетка, наведен над него лекар обработваше раната на крака му. Друг патрулен милиционер и двама лекари измъкваха от черен форд крещящ от болка мъж.

— Колко са пострадалите? — попита Доценко непознатия майор, който даваше нареждания.

— Петима. Един леко ранен, двама — тежко, вече откараха други двама, но с тях май работата е лоша. Единият от тях е нашият квартален — Тюрин. Жалко за него, прекрасен човек. Защото патрулните са били с бронежилетки, останали са читави, само единият е ранен в крака, а кварталният е бил прострелян лошо.

След известно време, след като си изясни ситуацията, Доценко отиде при реанимационната кола. Казаха му, че вътре оказват помощ на човек, чиято връзка с произшествието още не е ясна. Не е използвал оръжие, стоял е до автомобила, от който престъпниците са открили огън по милиционерите.

В колата Доценко видя човек на количка, поставен на системи, много прибори. Лекарката се обърна и въпросително погледна оперативния работник.

— В съзнание ли е? — попита Михаил.

— Да. Искате да говорите с него ли?

— Искам. Но първо с вас.

Тя с усилие се изправи и едва сега Доценко видя, че е възпълна възрастна жена. Подаде й ръка и й помогна да слезе.

— Какво е състоянието му?

— Тежко. Дори ме е страх да го карам в болницата, не дай си боже да се друснем в някоя дупка. Поставих го на системи, но ние не разполагаме с кой знае какво, нали знаете. Искам да почакам известно време, може би поне малко ще се стабилизира, тогава ще можем да тръгнем за болницата.

— Колко дълго мога да разговарям с него?

— Ами — лекарката тъжно се усмихна — в такива ситуации добрите лекари изобщо не разрешават да се разговаря с болния. Но аз сигурно съм лош лекар. Преди пет години синът ми и снаха ми загинаха, убийците не са открити и до ден-днешен, сега вече не ги и търсят, предполагам. Синът ми е починал на място, а снахата още три часа е била жива, била е в съзнание, но лекарите не са пуснали при нея следователя, за да не я безпокоят, надявали са се да я спасят. Не я спасиха, а е можела да каже нещо… За лекаря най-важното е животът на болния, а за милицията — залавянето на престъпника. Та така — всеки тегли към себе си. — Тя махна с ръка и посочи на Михаил вратата. — Опитайте да поговорите с него. Само внимавайте да не мърда. Ако има нещо, веднага ме повикайте, аз ще съм тук. Ще запаля една цигара.