Мъжки игри
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #17
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Мъжки игри». Краткое содержание книги:
— Нека той — шофьорът завъртя глава, сочейки Коротков — да каже, че е хазаинът. На вас ви плащат за риска, а на мен — не.
— Има ли шпионка на вратата?
— Че как, разбира се!
— Ето виждате ли! Ами ако човекът, ако там наистина има човек, ви познава по физиономия?
— Как може да ме познава? — възмути се хазаинът. — Аз си нямам работа с крадци, изобщо не познавам такива хора.
— Срещали ли сте се с Анна, за да й дадете ключовете и да вземете наема?
— Разбира се.
— Къде и кога стана това?
— Тя дойде тук, във фирмата.
— Анна в помещението ли влезе?
— Не, бяхме се разбрали да се срещнем на улицата. Трябваше да карам шефа на преговори в три часа и казах на Анна да дойде между два и половина и три, че ще я чакам в колата на улицата пред входа. Е, и тя дойде. Предплати ми за един месец и взе ключовете.
— Слизахте ли от колата, когато тя дойде?
— Слязох. Не ми беше удобно аз да седя, а тя да се прегъва на три, щото е висока като… като не знам какво.
— Ето, виждате ли — отново повтори Коротков, — значи човекът, който е бил с нея, спокойно е можел да ви види.
— Абе никого нямаше с нея! Сама беше.
— Вие така си мислите. Всъщност тя може да е била със спътник, но просто той по някакви причини да не е искал да се приближи.
Коротков говореше разпалено и уверено, защото на всяка цена трябваше да придума хазаина да се качи до жилището. Вярно, ако се съдеше по времето, когато бяха ставали обсъжданите събития, Анна беше наела жилището за срещи с Доценко, но кой знае дали Паригин наистина не е бил неин стар познат. И в такъв случай не биваше да се изключва вероятността жилището да е било наето за него. Или пък просто в този момент той да е бил с нея, кой знае по каква причина… Ако Евгений Илич Паригин беше човекът, за когото го смятаха, той сигурно беше много предпазлив и те въобще не биваше да рискуват.
— Е, добре — предаде се най-сетне младежът, — печелите, придумахте ме. Значи ще позвъня на вратата. А после какво?
— Ако не ви отворят, звънете отново и започнете високо да викате Анна. Непременно кажете кой сте. Ако там има някой, той трябва да бъде сигурен, че това сте именно вие и че я търсите за някаква дреболия, например да си вземете нещо свое.
— А ако отворят?
— Същото. Представете се, попитайте къде е Аня, обяснете, че трябва да си вземете нещо. Ако не ви пуснат, не настоявайте, само попитайте кога ще се прибере Аня и помолете тя да ви се обади. Ако ви пуснат, вземете нещо, каквото и да е, и веднага си тръгнете. Това е всичко.
— Как така всичко? — слиса се хазаинът. — Ами вие? Нали казахте, че трябва да потърсите крадени вещи?
— Е, нали не можем да търсим тези вещи в присъствието на съучастника — усмихна се Коротков. — Тогава това ще прилича повече на задържане, а при задържане нали знаете какво става? Съпротива, сбиване, чупене на стъкла, може и мебелите да пострадат. Не искаме да ви причиняваме щети.
Този аргумент беше ясен на хазаина и веднага го предразположи към хората от милицията.
Когато влязоха във входа, Юра се спря.
— Ние с Анастасия ще се качим пеша, а вие след три минути се качете с асансьора. Бъдете естествен, не се опитвайте да се движите тихо. Вие сте собственикът, отивате в собственото си жилище, от никого не се криете, изобщо нищо не криете. Разбрахте ли?
Коротков и Настя тръгнаха нагоре по стълбището. Когато стигнаха до съответния етаж, се огледаха да намерят удобно място. Нямаха намерение да нахълтват в жилището, но трябваше да успеят да се притекат на помощ на хазаина в случай на някакви непредвидени ексцесии. Забуча асансьорът, автоматичната врата се отвори и на площадката излезе шофьорът. Лицето му беше смутено и уплашено. Той завъртя глава, за да потърси Коротков. Юра направи крачка напред, за да го види онзи, и направи с ръка нещо като окуражаващ жест — сиреч хайде, звънни на вратата, не бой се.
Никой не реагира на първото позвъняване. На второто, по-продължително — също.
— Аня! — извика младежът и силно дръпна дръжката на вратата. — Аня, вкъщи ли си? Аз съм, Генадий. Отвори!
Отново тишина.
— Анютка, чуваш ли ме? Отвори ми, ако си вътре, трябва да си взема якето. Аня!
Той позвъни още няколко пъти, но отвътре не се чу нито звук. Коротков предпазливо се показа от укритието си и със знаци подсказа на Генадий: отключи си с твоя ключ.
— Аня, отключвам! Ако не си сама, наметни си нещо, аз няма да влизам в стаята, само ще си взема якето от антрето. Чуваш ли, Анюта? Влизам!