Робинята

увенчана с бодлива тел. Хората ловят риба, без да обръщат внимание на хаоса около тях.

Други са заети с игри. По-надолу, в сенките от огньовете и светлините на

самоунищожаващия се град, стават по-зловещи неща. Изнасилвания, разкъсване на

крайници, непознати ритуали.

Зад нас хората започват да бутат коли от ферибота. Не знаем дали се опитват да

облекчат товара, за да не потънат, или се наслаждават на вандализма, защото крещят

жизнерадостно, когато колата падне в залива.

Трябва да насочим вниманието си обратно към сала и да избегнем скалите и боклуците

край брега. Навсякъде в мръсната пяна плуват кутии от машинно масло и пластмасови

бутилки. Също и други неща, които изглеждат по-остри и опасни. Но се движим по вълните

от ферибота и насочваме сала към гранитната стена на кея. Държа миниатюрната каравана.

След като стигаме до другата страна на стената, точно под светлините на града,

виждаме, че сме спрели пред двама мъже от славянски произход. Единият седи до огъня и

държи каишката на овца, сякаш е куче. Другият е разположил редица огромни красиви

черупки от миди пред себе си. Ако бяха по-малки, щеше да прилича на уличен търговец на

бижута. Но тези раковини приличат повече на приюти. Достатъчно големи са, за да

подслонят хора.

— Добре, че успяхте — казва Човека Мида и издухва носа си.

Не сме убедени в това. И в двамата мъже има нещо зловещо. Оглеждаме се и разбираме,

че живеят тук. Зад тях има голям рафт с двигател, готварски прибори и нещо, което прилича

на откраднати електрически уреди, свързани с дизелов генератор. Но славяните поне не

разкъсват никого на парчета. Засега.

Отварям уста, за да попитам нещо, но осъзнавам, че не знам кой въпрос да задам първо.

Човека Мида заговаря преди мен.

— Ще вали… трябва да се подслоните в раковина. Първата нощ е безплатна.

Идеята да влезем в една от гигантските черупки не ни привлича. Дъждът изглежда най-

незначителният ни проблем.

Над главите ни избухват фойерверки и усещаме първите капки на бурята. Тежки,

нажежени капки, като че ли магнезият от ракетите се е смесил с влажния въздух. По плажа и

скалите виждаме хора, които търсят подслон. Не е обикновен дъжд, а киселинен. Две едри

капки пушат по ръцете ти и усещам миризма на изгорено.

Мъжът с овцата повежда животното към подслон, който прилича на огромна пощенска

кутия. Двамата с Човека Мида навличат предпазни костюми. Кожата ни започва да гори. Ти

скачаш в една от раковините и капакът се затръшва зад теб и изщраква като ключалка.

Обзема ме лошо чувство, по-лошо дори от дъжда, който подозрително спира.

— Какво стана с дъжда? — питам.

— А, започва и спира — отговаря Човека Мида с гадна усмивка.

— Пуснете я навън — казвам.

— Разбира се — кима той. — Дай ми онова, което държиш в ръката си, и ще й отворя. В

противен случай, ще имаш нужда от нещо по-сериозно от чук, за да отвориш.

От водата долита силен звук — съдиране на метал и дърво — и фериботът започва да