Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
— Червените Дъглас са превзели града — казва той. — По улиците има стотина мъртъвци. Разчистват телата от главния път с каруците за превозване на труповете на умрелите от чума. Там, навън, се води война, докато ние се заключихме тук и не направихме нищо.
— Трябваше да защитите крепостта и краля — настоявам.
— Но заместник-регентът, Джеймс Хамилтън, едва не загина — казва той. — Не го защитихме. Не защитихме мира.
— Джеймс Хамилтън е избягал?
— Измъкна се с един товарен въглищарски кон — казва капитанът гневно. — Побягна от бойното поле и трябваше да преплува езерото, за да стигне на сигурно място. Архиепископът, Джеймс Бийтън, бил извлечен от скривалището си зад олтара в Блекфрайърс. Щели да го разкъсат на парчета, но Гавин Дъглас казал, че е грях да се убива епископ.
— Чичото на съпруга ми е бил там, командвайки тълпата?
— Той е изцяло човек на клана Дъглас, а не духовник — казва капитанът навъсено.
— Всички тези мъже от клана Дъглас ли бяха?
— Бяха Червените Дъглас срещу хората от клана Хамилтън. По улиците на града се водеше кланова война, макар че единият е заместник-регент, а другият представлява Англия.
— Но пощадиха архиепископ Бийтън?
— Да, и призоваха всички мъже от рода Хамилтън и техните сродници, приближените и приятелите им, да напуснат града. Сега всички Хамилтън си отиват.
— Не могат да си отидат. Единбург не може да остане във властта на едно семейство.
— Портите са отворени и родът Хамилтън си тръгва. Кланът Дъглас държи града. Скоро съпругът ви ще нареди да му отворим портите на крепостта.
Виждам как погледът на сина ми се насочва към мен. Не е казал нищо, докато капитанът ни съобщава тази ужасна новина. Питам се какво ли си мисли зад тази безизразна маска. Хващам студената му ръка.
— Можем ли да удържим? — питам.
— Докога? — казва капитанът остро. — Да, можем да удържим обсада, но какво ще стане, ако той доведе английска войска срещу нас?
— Не можем ли да издържим на обсада, докато тя бъде свалена? — питам.
— Кой ще свали обсадата? — той задава ключовия въпрос. — Заместник-регентът току-що избяга, преоблечен като въглищар, и се скри в мочурищата на Северното езеро. Регентът е далече във Франция. Нямате армия, а брат ви няма да изпрати хора срещу верния си човек — вашия съпруг. Кой ще спаси вас и краля?
Чувствам силен студ. Слагам ръка върху рамото на сина си и чувствам, че мускулите му са напрегнати като тетива на лък.
— Нима казвате, че трябва да допуснем клана Дъглас в замъка?
Капитанът се покланя с мрачно изражение.
— Съжалявам, че съветът ми е такъв.
— Водени от съпруга ми?
Той кимва.
Поглеждам Дейви Линдзи.
— Не ме е страх — казвам.
Джеймс седи на трона в залата за аудиенции, аз седя до него като вдовстваща кралица. Джеймс Хамилтън се крие в тресавищата с въглищарския кон, нямаме защита срещу Арчибалд, който влиза в стаята, пада на едно коляно пред Джеймс, и повдига глава да ми намигне.
— Върнах се — е всичко, което казва.
Дворецът Линлитгоу, Шотландия
Лятото на 1520 г.
Съветът на лордовете е завзет от клана Дъглас, начело с тържествуващия ми съпруг, Арчибалд. Той дава ясно да се разбере, че е завзел града и е пленил мен. Настоява да живеем заедно като кралско семейство, аз — до него като негова съпруга, в леглото му нощем, от дясната му страна денем, със сина и дъщеря ми под негова опека; той е техен баща и глава на кралското домакинство.
Няма да му се предам. Няма да му позволя да ме вземе като военна плячка. Няма да допусна този убиец в леглото си. Няма да му позволя да ме докосне. Потръпвам от ужас при мисълта, че е укривал хората си в моя град, и ги е призовал за клане. Представям си как хората на Единбург, моите хора, мият кръвта от калдъръма, а аз напускам Единбург, за да живея сама в Линлитгоу.
Отново съм разделена от сина си, принудена съм да го оставя като затворник в Единбургската крепост. Отново нямам пари. Рентите ми са у Арчибалд, той владее всичките ми земи, а съветът на лордовете не смее да възрази. Не очаквам помощ от лорд Дейкър, който е приятел на Арчибалд и му плаща. Не очаквам помощ от Хари, който постанови, че трябва да се върна при този съпруг и каза, че съм имала късмет да ме приеме. Нямам сестри, които да ме посъветват: те не пишат. Много съм самотна. Лятото е студено и дъждовно, в Единбург върлуват болести, и дори в провинцията хората се боят от чума. Не пиша на Катерина, защото какво би отговорила? Зная какво мисли, и зная защо го казва. Зная, че не може да чуе думата „развод“, без да си помисли, че собственият ѝ живот като застаряваща безплодна съпруга на Хари догаря като часова свещ. Но после, в средата на лятото, получавам пакет с писма от Лондон.