Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
Зная, че не мога да спечеля на своя страна Катерина. Тази жена е напуснала дома си на петнайсетгодишна възраст и понесла години на самота и бедност, за да се омъжи за краля и да стане кралица на Англия. Никога няма дори да помисли за нещо, което може да застраши мястото ѝ. Може и да ме обича, но не може да понесе аз да оспоря брачните обети. Може и да ме обича, но целият ѝ живот зависи от едно — нищо освен смъртта да не може да сложи край на един брак.
Замъкът Стърлинг, Шотландия
Декември 1521 г.
Късметът ми се променя, най-сетне, най-сетне.
Лично херцогът на Олбъни влиза в покоите ми, красив както винаги, по светски вежлив, както винаги, и се покланя над ръката ми с френска непринуденост, сякаш само е излязъл да поръча да му изчеткат пелерината, и изобщо не се е бавил.
— Ваша светлост, на вашите заповеди съм — казва той на своя бургундски френски — въплъщение на елегантността и чара.
Скачам на крака; едва успявам да дишам.
— Ваше благородие!
— Ваш предан слуга — казва той.
— Как, за Бога, стигнахте дотук? Наблюдават пристанищата!
— Английският флот е излязъл в морето да ме търси, но не ме откриха. Шпионите им ме следяха във Франция — видяха ме да напускам двора, но не видяха къде отидох.
— Боже мой, молех се за това — казвам искрено.
Той улавя двете ми ръце и ги стиска нежно и топло.
— Дойдох веднага щом можах да се измъкна. Повече от година умолявам крал Франсоа да ми позволи да дойда при вас, от мига, в който чух за ужасната беда, в която се намирате — казва той. — Смъртта на хората от клана Хамилтън! Боеве по улиците на Единбург! Сигурно сте си помислили, че кралството се руши пред очите ви.
— Беше ужасно. Ужасно. И ме принудиха да оставя сина си!
— Ще ви умоляват за прошка, а синът ви ще ви бъде върнат.
— Ще видя отново Джеймс?
— Ще бъдете негова настойница, кълна се. Но какво става със съпруга ви? Ваш враг ли е? Не можете да се помирите?
— Между нас всичко е свършено, завинаги — осъзнавам, че с херцога още се държим за ръце. Поруменявам и го пускам. — Можете да разчитате на мен — обещавам. — Никога няма да се върна при него.
Той се поколебава, преди да ме пусне. После казва:
— И вие можете да разчитате на мен.
Единбургската крепост, Шотландия
Пролетта на 1522 г.
Превземаме Единбургската крепост без нито един изстрел. Арчибалд просто се предава, напуска замъка и оставя децата ми, а херцогът нарежда да го ескортират под стража до Франция. Чичо му Гавин Дъглас бяга в Англия, при Хари, разказвайки куп лъжи.
Херцогът и аз, върху еднакви бели коне, чакаме отвън пред крепостта, докато тръбите прозвучават от бойниците и подвижният мост е спуснат. Всички хора от града са се струпали на хълма на крепостта, и гледат тази драматична демонстрация на власт. Комендантът на крепостта излиза, облечен в цветовете на Стюартите — представям си иронично, че се е преоблякъл припряно, и че дрехата в цветовете на Арчибалд е сритана под леглото му, — покланя се и връчва ключовете от крепостта на регента, херцога на Олбъни. С красив жест Олбъни ги поема и се обръща към мен. Усмихва се на възторженото ми изражение и ми ги връчва. Докато хората ликуват, докосвам ключовете с ръка, за да покажа, че ги приемам, и ги връщам на него като на регент, а после всички влизаме в замъка.
Джеймс, синът ми, е във вътрешната кула. Скачам безцеремонно от коня си и тръгвам бързо към него. Хвърлям поглед към брадата на Дейви Линдзи — прошарена със сиво през месеците, през които сме били разделени — и ми се иска да проклинам Арчибалд за това, което всички изстрадахме, но не виждам нищо освен бледото лице на сина си и напрегнатото му изражение. Правя реверанс, както подобава на една поданица, а той коленичи пред мен за майчина благословия, докато обвивам ръце около него и го прегръщам силно.
Усещам го различен. Малко по-висок е, малко по-силен, откакто го видях за последно. Вече е на девет години, станал е скован и непохватен. Не се поддава, не се притиска към мен. Имам чувството, че никога повече няма да се уповава на мен. Научили са го да храни към мен недоверие и виждам, че ще имам задачата да го науча да ме обича и да ме цени отново, съвсем отначало. Вдигам поглед и забелязвам, че кафявите очи на Дейви са пълни със сълзи. Той ги изтрива с опакото на ръката си и казва само:
— Добре дошли у дома, ваша светлост.
— Бог да те благослови, Дейви Линдзи — казвам му. Облягам буза на топлите къдрици на Джеймс и наистина благославям Дейви Линдзи, задето е останал до сина ми през всичко това, задето го е опазил.