Илиада [bg]

само Ахил забрани мирмидонци да се разпиляват. Той заговори на своите войнолюбиви другари: [5] „Вий, бързоконни мъже мирмидонци, другари обични! Да не разпрягаме още конете си еднокопитни, нека да се приближим с колесниците и със конете, за да оплачем Патрокла — това е към мъртвите почит. След като ний си наситим душата с ридание горко, [10] там276 ще вечеряме дружно, разпрегнали първом конете.“ Каза така и застенаха всички, начело с Ахила. Триж край трупа те кръжиха с конете си хубавогриви, с вопли печални: охота за плач им изпрати Тетида. Мокреха пясъка, мокреха свойте доспехи със сълзи: толкова жалеха вожда, обърнал противника в бягство. [15] А пък синът на Пелея подхвана ридание гръмко, върху гръдта на другаря си сложил ръце мъжегубни: „Радвай се, мили Патрокле, макар и в двореца на Хадес! Вече извършвам аз всичко, което преди ти обрекох; Хектора тука довлякох и псета без жал ще го ръфат. [20] Гневен от твойто убийство, дванадесет знатни троянски юноши аз ще заколя над твоята пламнала клада.“ Рече и дело позорно замисли за Хекгор божествен. Ничком в прахта го събори пред смъртния одър Патроклов. [25] А мирмидонци съблякоха свойте доспехи блестящи, медни; разпрегнаха после конете си, цвилещи силно. Хиляди седнаха близо до черния кораб Ахилов. Внукът Еаков им сложи обяд погребален и пищен. Множество бели волове захъркаха диво под ножа, [30] много овце и врекливи кози бяха редом заклани, много свине белозъби, лъщящи от сало дебело, бяха въртяни високо над буйния огън на Хефест. Кръв край трупа на Патрокъл се лееше сякаш със чаши. После царете ахейски поведоха вожда Ахила, [35] бързия син на Пелея, при цар Агамемнон божествен, с мъка склонили мъжа, безутешен за своя приятел. Щом като стигнаха вече в палатката на Агамемнон, тутакси на звънкогласи вестители те наредиха вън да поставят триножник над огън и тъй да предумат [40] някак Ахила, дано си измие петната от кърви. Той все отказваше твърдо и с тази се клетва кълнеше: „Аз се заклевам във Зевс, от безсмъртните пръв и най-мощен: не подобава за мене с вода да си мия главата,277 без да съм турил Патрокла на клада и вдигнал могила, [45] без да съм своите къдри остригал. Сърцето ми няма втори път мъка подобна да мъчи, догдето живея. Нека да бъдем покорни на тази омразна трапеза! Утре поръчай, царю на мъже Агамемнон, отрано тука дърва да докарат и всичко, което е нужно [50] мъртвият да притежава, потеглил за мрака подземен: нека по-скоро го грабне и скрие от нашия поглед буйният огън; войските да почнат пак своето дело.“ Тъй рече. Те го изслушаха, бяха съгласни със него. Бързо приготвиха свойта вечеря и ядоха всички. [55] Никой от нищо лишен не остана на пира им равен. Свойта охота за вино и ядене щом утолиха, всеки от тях се отправи към свойта палатка за отдих. Легна Ахил край брега на морето шумящо стогласно. Стенеше тежко сред свойте безбройни мъже мирмидонци [60] там на открито, където в брега се разбиват вълните. Хвана го сладостен сън, укротител на мъки душевни, вредом проникващ; блестящото тяло си беше пресилил, гонейки Хектор Приамов покрай ветровитата Троя. В миг го споходи душата на клетия син на Менойтий, [65] сходна с Патрокла напълно по ръст и очи светлозарни, също по глас и по дрехи, с които се беше облякла. Спря до главата му тя и такива слова му продума: „Спиш си спокойно, Ахиле, забрави ти мъртвия вече! Тъй равнодушен не беше, когато аз още живеех. [70] По-скоро ме погреби, за да мина вратата на Хадес! Все ме прогонват безплътните сенки, души на умрели; те ме не пускат отвъд през реката278 със тях да общувам. Бродя напразно край широкопортната къща на Хадес. Дай ми ръката си! Страдам ужасно! И няма да дойда [75] пак от подземното царство, щом ти ме положиш на клада. Няма да сядаме живи със теб настрана от другари да се съветваме двама, че мене ме вече погълна грозната смърт, под властта на която от детство живеех. Но и за теб е решила съдбата, Ахиле божествен, [80] тук да загинеш под тия стени на заможни троянци. Друго сега ще ти кажа и моля дано го изпълниш: моите кости, Ахиле, далеч да не бъдат от твоите, както отраснахме с тебе задружно във вашата къща. Още от малък от град Опоент ме доведе Менойтий [85] с вас да живея, понеже извърших печално убийство: без да желая, погубих детето на Амфидаманта. Глупаво бях се разсърдил в играта със зарове костни.279