Илиада [bg]

Ето сега те владее смъртта и съдбата сурова.“ Тъй тя нареждаше с плач. А жената на Хектор тогава още не беше узнала и предан вестител не стигна да съобщи, че мъжът й е вън от вратите останал. Вътре в двореца висок тя тъчеше плат пурпурен, двоен, [440] в който изкусно втъкаваше пъстри цветя за украса. Заповед даде на своите хубавокъдри слугини тежък триножник да сложат на огън — готова да бъде топлата баня за Хектор, когато от боя се върне. Бедната! Тя не допущаше как надалече от баня [445] него срази чрез дланта на Ахил совоока Атина. Щом като писък и вайкане чу откъм градската кула, в миг разтрепера се цяла, совалката падна на пода. Тя заговори на своите хубавокъдри слугини: „Две нека дойдат със мене да видя какво ли там [450] става! Чувам гласа на почтена Хекуба, сърцето в гръдта ми скача да хвръкне в устата, нозете ми се вцепеняват. Някакво зло е слетяло децата на царя Приама. Нека известие лошо до мойте уши да не стига! Премного аз се боя да не гони Ахил богоравен [455] дръзкия Хектор, откъснат навън от града във полето, да не му днеска отнеме безумната храброст, която цял го владее и той във тълпа от мъже не остава, тича напред и на никого в бой не отстъпва по смелост.“ Каза така, от двореца излезе подобно на луда [460] със разтуптяно сърце; а слугините хукнаха с нея. Щом като стигна до кулата и до гмежта на мъжете, тя на зида се възправи, озърна се вред и съгледа влачен мъжа си пред Троя; конете хвъркати без жалост тътреха Хектор към кухите кораби в стана ахейски. [465] Мрак непрогледен и черен веднага застла й очите, възнак се смъкна без сили, душата почти си издиша. Падна далеч от главата й чудно красивия накит — китен венец и надчелник, подвезки, изплетени сръчно, було ефирно, което дари й сама Афродита [470] златна, когато блестящият Хектор я взе от двореца Еетионов и даде за нея несметни богатства. Вкупом етърви и зълви се ройнаха край Андромаха. Те на ръце я поеха275 припряно — от смърт застрашена. Тутакси щом се съвзе и духът й се върна в гърдите, [475] буйно заплака, завика и тъй сред троянки продума: „Хекторе, как съм злочеста! И двамата ний сме родени с участ еднаква: ти в Троя, в двореца на царя Приама, аз пък във Тива, далеч под гористия Плак, във двореца Еетионов. Нещастен той мене нещастна отгледа [480] още от малко дете. Да не беше ме никога раждал! Ето отиваш в подземните бездни в двореца на Хадес, мене оставяш вдовица във къщи със горестна мъка. Нашето малко момченце е още невръстно. Злочести двамата с теб го добихме наскоро. А мъртъв ти няма, [485] Хекторе, нему закрила да бъдеш, ни то пък на тебе! Днес многосълзната битка с ахейци дори да избегне, само неволи и труд занапред го очакват в живота: нивите ще му разграбват съседи, межди ще отместват. Дните сирашки лишават детето от близки другари; [490] свежда очите си ниско, а бузите в сълзи се къпят. Някога в нужда ще иде при бащини верни другари, дърпайки този за плаща, а онзи със страх за хитона. Някой от тях се смилява, подава му чаша за малко: устните да си накваси, небцето си да не намокри. [495] Негов връстник, със родители живи, от пира го пъди, удря го грубо с ръце и със хулни слова го ругае: «Махай се вече оттука! Баща ти със нас не пирува!» В сълзи обляно детето се връща при майка вдовица — нашият Астианакс, на коляното бащино седнал, [500] някога мозък от кости и овнешко тлъсто ядеше. Щом пък го люшнеше сън и престанеше той да играе, спеше във свойто креватче до скута на грижна бавачка в мека постеля от вълна, с преливаща радост в душата. Много ще има да тегли, останал без татко си свиден, [505] Астианакс — със такова го име наричат троянци, тъй като сам ти им бранеше порти и крепост обширна. Днеска до кораби вити, далеч от родители мили, след като псета наситиш, рой червеи, плъпнали гадно, гол ще те гризат, а колко в двореца ти имаш одежди, [510] тънки и много изящни, от женски ръце изтъкани. Всичките дрехи самичка ще хвърля във огън развихрен; полза не ще ти принасят, че няма във тях да почиваш, но пред троянци, троянки ще пламнат за твоя прослава!“ Тъй тя нареждаше с вопли и стенеха с нея жените. [515]