Илиада [bg]

Както човеци със лъвове клетви за вярност не сключват, както и агнета с вълци не могат да бъдат другари, а постоянно едни против други замислят коварства, тъй между мене и тебе не може ни обич да има, [265] нито пък клетви, преди да е някой от двама ни паднал, за да насити с кръвта си бог Арес, боец-щитоносец. Своята храброст спомни си, понеже сега ти е нужно копиеборец юначен и воин безстрашен да бъдеш! Няма спасение вече за тебе: Атина Палада [270] с моето копие теб ще погуби. Ти днес ще изкупиш моите мъки по скъпи другари, убити от тебе.“ Рече, замахна и в миг дългосенното копие метна. Щом като светлият Хектор го зърна, отдръпна се бързо. ниско приклекна, а медното копие мина над него. [275] То се заби във земята, Атина го грабна и даде пак на Ахила, но скритом от Хектор, водач на войските. Хектор отново продума така на Ахил благороден: „Богоподобни Ахиле, във мен не можа да улучиш! Моята орис от Зевса не знаеш тъй, както се хвалиш. Само бъбривец ти беше и хитър измамник на думи, [280] за да ме сплашиш, та аз да забравя и сила, и храброст. Няма да бягам и копие няма в гърба ми да внижеш! Право към тебе аз идвам, срази ме в гърдите отсреща, щом е бог с теб. Но пази се от моето копие медно! [285] Де да го беше погълнал ти цяло със твоето тяло! Тъй за троянци войната би станала много по-лека, след като паднеш, че ти си за тях най-голямата напаст.“ Каза, замахна и в миг дългосенното копие метна. Точно го прати, средата на щита Ахилов умери, [290] но острието отскочи далече. Ядоса се Хектор, че бе захвърлил без полза с ръката си копие остро. Спря се засрамен, а нямаше копие друго от ясен. Брата си мил Деифоб белощитен повика високо, искайки копие друго, но него го нямаше близо. [295] Хектор в душата си всичко разбра и така си продума: „Горко ми! Вече на смърт ме зоват боговете безсмъртни! Вярвах, че брат ми, герой Деифоб, беше тука пристигнал! Той в крепостта си остава, а мен ме измами Атина. Гибел зловеща е близо, не е надалече от мене! [300] Няма спасение! Ясно, отдавна това е угодно на Аполон далномерец и Зевса, които по-рано винаги бяха ми в помощ! Сега ме постига съдбата! Само че няма без смела борба и безславно да падна: нещо велико ще сторя, та бъдните хора да помнят.“ [305] Тъй рече Хектор Приамов и меча си остър извади, който огромен и як до бедрото му беше увиснал. Леко приведен се спусна тъй, както орел, нависоко литнал на воля, се стрелва от облаци черни в полето агънце кротко да грабне или пък уплашено зайче; [310] също тъй Хектор се втурна, размахвайки меча си остър. Но и Ахил връхлетя, преизпълнен със диво геройство. Той си гърдите прикриваше с щита направен изкусно, четиривърхия шлем със главата си силно тресеше; златната кичеста грива над шлема се вееше страшно: Хефест отгоре на гребена бе я нагъсто поставил. [315] Както звездата Вечерница в мрака среднощен изгрява, първа по блясък сред всички звезди на небето сияе, тъй заискря острието, което Ахил със десница махаше ядно и гибел за Хектор божествен кроеше; гледайки стройното тяло къде е открито за удар, [320] ала снагата му цяла покрита бе с медни доспехи: Хектор ги беше отмъкнал, когато погуби Патрокла; с голо подгърдие само, где шия от рамо отделят ключици двойни и где за душата смъртта е най-бърза. С дългото копие там го прониза Ахил богоравен, [325] в миг острието премина през нежната шия на Хектор; ясенът меден и тежък сега не разкъса гръкляна, та да успее той с думи ответ да даде на Ахила. Хектор в прахта се събори, Ахил самохвално възкликна: [330] „Хекторе, ти се надяваше, щом си погубил Патрокла, жив да останеш, че аз те не плашех, оттеглен от боя. Глупчо безумен! След него аз станах по-храбър защитник даже далече във стана сред нашите кораби гладки. Аз ти отнемам живота и псета и птици грабливи [335] тебе ще влачат; а с чест ще погребват ахейци Патрокла.“ Но шлемовеецът Хектор със сили последни му каза: „В твойта душа, в колене и в родители аз те заклевам: мен не оставяй без жал да ме ръфат ахейските псета! Злато и мед изобилно поискай във откуп за мене [340] моите татко и майка почтена във дар да ти пратят. Моето тяло върни във двореца, да могат троянци с техните верни съпруги да сложат мъртвеца на клада.“ Мрачно погледна към него Ахил бързоног и му рече: „Куче! Недей ме заклева в родители, ни във колени! Ако гнева и сърцето си слушам, месата сурови [345] бих ти накълцал и гълтал за злото, което ми стори! Псетата никой не може от твойта глава да прогони, даже и десет и двадесет пъти по-много за мене