Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]

Заместителят на производството на храни, до който аборигените са прибягвали, се нарича „опално земеделие“. Модифицирали са околната среда по начини, които биха я накарали да произведе повече ядивни растения и животни, без да се опитват да ги култивират. И по-конкретно те периодично са „опалвали“ голяма част от тази околна среда. С това са преследвали няколко цели: пламъците са изгонвали от скривалищата им животни, които са можели да бъдат убити и незабавно изядени; пламъците са превръщали гъсталаците в открити тревисти местности, по които хората са можели много по-лесно да се придвижват; въпросните открити тревисти местности са идеална среда за кенгуруто (основният австралийски дивеч); на опожарените места е изниквала нова трева, с която се хранят същите тези кенгура, както и разни корени и папрати, с които пък са се хранели самите аборигени (похапващи и кенгура).

В представите ни австралийските аборигени са жители на пустинята, но повечето от тях не са били такива. Броят на популациите им е варирал според количеството на валежите (защото от него зависи „реколтата“ от диви растения и потенциални животински храни) и изобилието от водни обитатели в морето, реките и езерата. Аборигените са били най-многочислени в най-влажните и най-плодородни региони: речната система Мъри-Дарлинг в югоизточната й част, източното и северното крайбрежие, както и югозападния й ъгъл. Същите региони изхранват и най-гъстите популации от бели заселници в модерна Австралия. Причината да си мислим, че аборигените са живели в пустините, е просто тази: европейците са ги избивали или прогонвали от по-апетитните региони, а са ги оставяли на мира само на места, към които не са проявявали интерес.

През последните пет хилядолетия някои от тези по-плодородни региони са станали свидетели на интензифицирането на аборигенските ловно-събирачески методи и увеличаването на броя им. В Източна Австралия са измислили специални техники, за да направят ядивни изобилните и богати на нишесте, но изключително отровни семена на саговата палма, като са прецеждали или ферментирали токсичните им съставки. Дотогава неизследваните планински райони в Югоизточна Австралия са започнали да стават обект на редовни визити през лятото, когато аборигените са се гощавали не само със саго и ямс, но и с безчислените и летаргични по това време рояци на молците богонг, които имат вкус на печен кестен, ако се запекат. Друг тип по-интензивно събиране на храни са били пресноводните рибарници за змиорки по речната система Мъри-Дарлинг, където нивото на водата в тресавищата се е покачвало в зависимост от падналите валежи. Аборигените са копаели сложни системи от канали, за да могат змиорките да се прехвърлят от едно блато в друго. Ловели са ги с най-различни хитроумни приспособления — язове, капани (най-често странични канали без изход) или пък каменни стени с отвор и мрежа, с които за запречвали самите канали. Тези капани на различни нива в тресавищата са влизали в действие в зависимост от това дали нивото на водата се е покачвало или спадало. Създаването на такива „рибни стопанства“ на първо време е изисквало огромен труд, но след това е изхранвало много хора. Европейски изследователи от XIX в. са се натъквали на селца от десетина колиби край подобни „ферми за змиорки“. Археолози са откривали останки от села, наброяващи по 146 каменни къщи, което подсказва, че поне в определени сезони в тях са живеели стотици души.