Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]

Тоест Нова Гвинея се оказва онази част от Голяма Австралия, която е разполагала с най-напредналата технология, обществена и политическа организация и изкуство. Но от гледна точка на днешния американски или европейски гражданин Нова Гвинея все още минава по-скоро за „примитивна“, отколкото за „развита“ страна. Ето че пак се изправяме пред този въпрос: защо новогвинейците са продължили да използват каменни сечива, вместо да си правят метални, защо са останали безписмени и защо не са успели да се организират в етнархии и държави?

Първо, производството на храни може и да е възникнало самостоятелно в новогвинейските планини, но както видяхме в Глава VIII, то е осигурявало малко протеин. Основното меню са били корени с ниско съдържание на протеин, а количеството на единствените домашни животни (кокошките и свинете) не е било достатъчно, за да реши проблема с този дефицит. А и свинете или кокошките няма как да бъдат впрегнати в каруци, така че новогвинейските планинци са останали без други енергийни ресурси, освен собствената си мускулна сила, а и не са развили онези епидемични заболявания, които биха пропъдили евентуалните европейски нашественици.

Второто, което е ограничавало броя на населението, е била оскъдната налична площ: новогвинейците имат само няколко по-просторни долини — по-специално Уахги и Балием, в които би могло да се препитава и по-голямо население. Третото ограничение е това, че онази среднопланинска зона (от 1200 до 3000 метра) е била и единствената в Нова Гвинея, подходяща за интензивно земеделие. На по-голяма височина не е имало производство на храни в цяла Нова Гвинея, било е слабо развито в хълмистите райони, където височината варира от 300 до 1200 метра, и в съвсем зачатъчен вид в низините. По този начин тук никога не се е стигнало до някакъв по-мащабен икономически обмен на храни между общности, живеещи на различни места и специализирани в различен тип производство на храни. Такъв обмен е имало в Андите, Алпите и Хималаите, където не само е спомогнал за увеличаването на населението, тъй като е предлагал по-балансирана диета на всички отделни общности, но е стимулирал и регионалната икономическа и политическа интеграция.