Крахът на титаните [bg]

След още две улици осъзна, че маршрутът му го води към Двете корони. Спря за миг и се замисли. Познаваше града и знаеше че единственият друг път е да претича отново край къщата си. Но мъжете може би още бяха там.

Трябваше да рискува с кръчмата. Свърна по друга уличка и излезе на пътеката, която минаваше зад Двете корони.

Когато наближи обора, където играеха карти, чу гласове и видя двама мъже или повече, смътно очертани на светлината на уличната лампа в другия край на пътеката. Времето му изтичаше, обаче той спря и ги изчака да се приберат. Застана плътно до високата дървена ограда, за да е по-малко забележим.

Онези се мотаеха сякаш цяла вечност.

— Хайде. Не искате ли да се приберете на топло? — прошепна Лев. Дъждът се оттичаше от периферията на шапката му и капеше във врата му.

Най-сетне влязоха и Лев излезе от сенките и забърза по пътя си. Мина безпрепятствено покрай обора, ала веднага чу още гласове. Изруга. Посетителите на кръчмата пиеха от обед и вече често им се налагаше да отскачат да се облекчат. Някой се провикна подире му:

— Здрасти, приятел. — Значи още не го бяха разпознали.

Направи се, че не чува, и продължи да върви.

Чу приглушен разговор. Почти нищо не разбра, но му се стори, че някой каза:

— Прилича на руснак.

Руските дрехи бяха различни от британските и Лев предположи, че като се приближава към уличната лампа, онези могат да различат кройката на палтото и очертанията на шапката му. Все пак мъжете обикновено излизаха от кръчмата по спешна нужда и той прецени, че няма да го последват, преди да се облекчат.

Зави по следващата улица и излезе от полезрението им, но се съмняваше, че са го забравили. Досега Спиря сигурно беше разказал историята си и все някой щеше да разбере какво значи един мъж в руски дрехи и с куфар да крачи към центъра на града.

Трябваше да хване този влак.

Железопътната линия се намираше в една падина и пътят към гарата беше само надолу. Лев тичаше с лекота, с дълги крачки. Виждаше над покривите светлините на гарата, а щом приближи, съгледа дима от комина на един влак на перона.

Притича през площадчето и влетя в сградата на гарата. Стрелките на големия часовник сочеха шест без една минута. Втурна се към гишето и измъкна парите от джоба си.

— Билет, моля.

— Къде бихте желали да отидете тази вечер, господине — попита го касиерът любезно.

Лев настойчиво взе да сочи към перона.

— Онзи влак ей там!

— Този влак спира в Абърдеър, Понтиприд…

— Кардиф! — Лев вдигна поглед и видя как минутната стрелка изминава последния дял и спира с леко трепване на кръгъл час.

— Еднопосочен или двупосочен? — уточни касиерът, без да бърза.