Крахът на титаните [bg]

II

Всяка втора неделя от месеца с влака от Кардиф в долината на Абъроуен пристигаше православен свещеник. Носеше пълен куфар с внимателно увити икони и свещи, за да отслужи божествата литургия за русите.

Лев Пешков мразеше свещениците, но винаги присъстваше на Службата — налагаше се, за да може да получи храна след това. Литургията се състоеше в читалнята на обществената библиотека. Това беше Карнегиева библиотека — построена с дарение от американския филантроп, както беше написано и на една плоча във фоайето. Лев можеше да чете, обаче не разбираше хората, които намираха това за удоволствие. Вестниците бяха закачени на тежки дървени поставки, за да не се крадат, и в помещението имаше надписи „Пазете тишина.“ Какво приятно имаше в подобно място?

Лев не харесваше повечето неща в Абъроуен.

Конете си бяха коне навсякъде, но Лев ненавиждаше работата под земята: винаги цареше полумрак, а гъстият въглищен прах го караше да кашля. На земята пък валеше непрекъснато. Младежът не беше виждал толкова дъжд през живота си. Дъждът не идваше в гръмотевични бури или на облаци и не го следваше изясняване и засушаване. По-скоро беше лек ръмеж, който не преставаше по цели дни, понякога и със седмици, плъзваше нагоре по крачолите на панталоните му и надолу по гърба на ризата му.

Стачката бе отшумяла през август, когато започна войната. Миньорите се върнаха на работа. Повечето бяха наети отново на работа и получиха старите си домове. Изключение правеха онези работници, които управата считаше за подстрекатели. Голяма част от тях бяха постъпили в редовете на Уелските стрелци. Прогонените вдовици бяха намерили къде да живеят. Стачкоизменниците вече не бяха отхвърляни от всички: местните възприеха мнението, че и чужденците са били измамени от капиталистическата система.

Ала Лев не беше избягал от Петербург, за да получи това. Във Великобритания беше по-добре, отколкото в Русия, разбира се: тук профсъюзите бяха разрешени, полицията не беше оставена без контрол, даже евреите бяха свободни. Въпреки това той нямаше намерение да се задоволи да прекара дните си в смазваща работа в това затънтено миньорско градче. Не за това бяха мечтали двамата с Григорий. Това не беше Америка.

Негов дълг към Григорий беше да продължи напред, дори и да се изкушеше някога да остане тук. Знаеше, че е постъпил зле с брат си, но се беше заклел да му прати пари за билет. Лев беше нарушил много обещания през краткия си живот, обаче имаше намерението да спази това.

Вече бе събрал повечето пари за билет от Кардиф до Ню Йорк. Криеше ги под една плоча на пода в кухнята в къщата на улица „Уелингтън“ редом с пистолета и паспорта на Григорий. Разбира се, парите не бяха спестени от седмичната заплата, която едва му стигаше за бира и тютюн. Идваха от ежеседмичната игра на карти.

Вече не работеше със Спиря. Младежът прекара няколко дни в Абароуен и замина за Кардиф да търси по-лека работа. Но алчни хора винаги се намираха лесно и така Лев се сприятели с един от заместниците в мината, Рис Прайс. Лев имаше грижата Рис да печели редовно, а после си деляха полученото. Важно беше нещата да не се пресилват: от време на време трябваше да печелят и други играчи. Ако миньорите се досетеха какво става, не само щяха турят край на картоиграческата школа, а и навярно да погубят Лев. Затова парите се трупаха бавно и младежът не можеше да си позволи да пропусне едно безплатно хранене.