Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Добре де! — изръмжа Крокъс. — Каква информация търсим тогава?
— Всичко, което онези гарвани горе в небето могат да видят — каза Круппе и махна с ръка във въздуха. — Други пътници, други усилия сред хълмовете Джадроуби, все мливо за мелницата на майстор Барук. Наблюдаваме, обаче без нас да ни наблюдават. Научаваме, като обаче оставаме загадка за всички. Изкачваме се към…
— Ще млъкнеш ли? — изстена Кол. — Вода взехте ли?
Мурильо се усмихна, откачи глинената стомна в конопената мрежа от седлото си и му я подаде.
— Сюнгер — рече Круппе. — Сюнгер, натикан в броня. Вижте го само как гълта скъпоценната ни вода, вижте как веднага избива солена и мръсна по сбръчканата му кожа. С какви отрови си се насмукал пак? Круппе тръпне пред тази мисъл.
Без да му обръща внимание, Кол подаде стомната на Крокъс.
— Дай го по-весело, момко. Плащат ти, и при това адски добре. С малко късмет, няма да имаме неприятности. Вярвай ми, в работа като тая възбудата е последното нещо, което търсим. Все пак — той погледна сърдито към Мурильо — щях да се чувствам много по-добре, ако и Ралик беше с нас.
Крокъс настръхна.
— А аз съм само жалък негов заместител, нали? Мислиш, че не го знам ли, Кол? Мислиш, че…
— Не ми казвай какво мисля — избоботи Кол. — Изобщо не съм казвал, че си му заместител. Ти си крадец, а в тоя занаят се иска много повече ловкост, отколкото имам аз. Също и Мурильо. Колкото до Круппе, неговият талант се свежда до търбуха и с каквото там намери да го натъпче. Двамата с Ралик имате много повече общо, отколкото си мислиш, и затуй ти си компетентният човек тука.
— Като оставим настрана необходимия мозък, разбира се — рече Круппе, — което е същинското ми умение… макар че Кол нивга няма да разбере тези качества, щото са му чужди.
Кол се наведе към Крокъс.
— Чудиш се защо я нося тая броня — прошепна той, но така, че да го чуят всички. — Щото ни води Круппе. Когато ни води Круппе, не се чувствам в безопасност, ако не съм подготвен като за война. Стигне ли се до това, момко, аз съм този, дето ще ни измъкне живи. — Изправи се и се загледа право напред. — Правил съм го и преди. Така ли е, Круппе?
— Абсурдни обвинения — измърмори Круппе.
— Е — попита Крокъс, — и за какво точно ще гледаме все пак?
— Ще разберем, като го видим — каза Мурильо. И кимна към хълмовете на изток. — Ей там.
Крокъс помълча малко, после присви очи.
— Хълмовете Джадроуби. Мълва ли търсим, Мурильо?
Мурильо не отговори. Отвърна му Круппе:
— Точно тъй, момко. Браво за умното заключение. Ей, къде отиде тая проклета стомна? Че Круппе нещо много ожадня.
Сори излезе през портата Джамът спокойно, без да бърза. Проследяването на Монетодържача се оказа проста работа — не беше нужно момчето да остава в полезрението й. Усещаше Крокъс и Круппе в компанията на още двама, по пътя на една левга отвъд село Уори. Изглежда, не бързаха много.
Каквато и да им беше задачата, беше ясно, че е свързана с благополучието на Даруджистан. След като си помисли за това, Сори се убеди, че мъжете в тази група трябва да са шпиони и най-вероятно — много способни в работата си. Контето Мурильо можеше да се движи из знатните кръгове с лекота, съчетана с привлекателна сдържаност — съвършеното съчетание за шпионин. Ралик, въпреки че не беше с тях сега, беше очите и ушите в Гилдията на убийците, с което покриваше друг властови кръг. Светът на Круппе беше светът на крадците и отрепките, където слуховете избуяваха като плевели в мокра пръст. Третият мъж явно беше военен и несъмнено бе въоръжена охрана на групата.
На пръв поглед — съвсем подходяща група да пази Монетодържача, макар и недостатъчна, за да й попречи да го убие — особено след като убиецът беше останал в града.
Все пак нещо глождеше ума й, някакво смътно подозрение, че групата е тръгнала към опасност — опасност, застрашаваща и нея самата. След като подмина Уори, тя ускори ход. И щом излезе на пътя, отвори своя Лабиринт на Сянката и пое по бързия му коловоз.
Адюнктата не можеше да види нищо особено в хълма, към който се приближаваха. Покритият му с гъста трева връх беше засенчен от другите хълмове наоколо. От едната страна по склона се редяха чворести, изкривени от вятъра дъбове сред поломени скали. Билото бе почти плосък кръг, по който тук-там изпод земята стърчаха камънаци.