Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
— Майко Тъма, вече те разбирам. Отново съм заложница.
Беше умряла — удавена? — в кипналия прибой на един далечен бряг. Краят на едно дълго, мъчително пътуване — такъв позорен, жалък край. Мята се в тъмното, убийствен студ изпълва дробовете й… така ли беше? Трябваше да е било така.
„Силхас Руин дойде при нас на онзи път. Сломен. Каза, че е сключил нов съюз. С един принц едур — или беше крал? И да е бил, не е било задълго. Емурлан бе унищожен, разкъсан. Той също бягаше.“
Съюз на победените, на бягащите. Щяха да отворят портал към друг свят. Щяха да намерят място на мир и изцеление. Никакъв трон, за който да се бият, нито скиптър, който да владеят, нито корона, която да реже челото.
Спасение.
Обичаше да плува навътре, към дълбокото. Място, където да се удави, място на мир, край на бягането. Отново ли предстоеше това? „Тогава, Майко Тъма, те моля, направи го този път окончателно. Дари ме с блажена забрава, с място без война.“
Пратениците я намериха в коридора. Подканиха я да се върне в тронната зала. Имало вести за пробива. Уидал я чакал. Тя тръгна. Вървеше като опиянена от д’баянг, стенописите се нижеха от двете страни, зацапани като огледалото, в което се беше взирала вече толкова отдавна. Преди векове. „Драконовата кръв се оказа тъмна гробница, нали? Виждаш ли как блуждаят мислите ми? Виждаш ли как терзаят спомените? Наистина ли мечтаеш за възкресение? Уви, не мога да ти го препоръчам.“
Очите на съпруга й се впиха в нея, щом влезе.
— Санд…
— Проучвах — каза тя, докато сядаше на трона. — Е, колко е зле?
— Първият щурм беше спрян — отвърна й той. — Ледерийците на Йедан удържаха, а след това изтласкаха лиосаните обратно през раната. Стражът…
— Стражът, да.
„Вече си спомням. Винаги е било в мен. Растеше. Искаше любовта ми. Но как можех да обичам?“
— Шейките са удържали, Господарю. Стражът командваше. Изтласкали са лиосаните обратно през раната. Жриците вярват, че са измислили начин да затворят раздраното, Господарю…
— Тогава да се залавят бързо да го направят, Келарас, защото Лиосан скоро ще предприемат нов щурм. А после друг, и друг. Ще идват непрекъснато, докато не пробият или не умрат до последния.
— Господарю, такъв ли е гневът на Оссерк срещу вас, че да…
— Командир Келарас, това не е дело на Оссерк. Не е дело дори на Татко Светлина. Не, това са деца, които ще държат да бъде по тяхному. Няма да има край на усилията им, освен ако раната не бъде изцелена. — И тогава очите на Аномандър я намериха. — Заложнице — промълви той и даде знак на другите да напуснат. Надигна се от трона. — Не те видях там. Тогава той те освободи — не мислех, че…
— Не, Господарю — отвърна тя. — Не ме освободи. Той ме… изостави.
— Заложнице Друкорлат…
— Не съм заложница повече, Господарю. Не съм нищо.
— Какво ти направи той?
Но нямаше да отговори на това. Не можеше. Самият той си имаше достатъчно грижи, нали? Войни на всички страни, армии, настъпващи към Карканас. Загиваше, всичко. Всичко загиваше и тя виждаше в очите му, че го знае.
— Сандалат Друкорлат. — И щом изрече името й, протегна ръка и опря хладната си длан на челото й. И взе от нея знанието, което търсеше. — Не — прошепна. — Не може да бъде.
А тя се отдръпна, без да може да го погледне в очите, без да може да приеме гнева, който се излъчваше от него.
— Ще отмъстя за теб.
Тези думи я пронизаха като копие. Олюля се, болката закипя в нея като огън. Тя поклати глава и заотстъпва. Да отмъсти? „Сама ще отмъстя за себе си. Заклевам се.“
Той я извика, но тя изскочи от тронната зала. И побягна.
Тесни стъпала нагоре… дървена врата. Резе.
— Сандалат?
— Жриците могат да изцерят раната.
— Какви жрици?
— Лиосан няма да спрат. Нищо не може да ги накара да спрат. Стражът знае — и шейките също. Те са го приели. Ще умрат за нас. Всичките, до последния. Не можем да позволим това. Къде е Галан? Къде е Силхас? Къде е моят брат…
Уидал я прегърна, вдигна я от трона и я притисна до гърдите си. Чувстваше се слаба като дете, но той бе силен — по-силен, отколкото изобщо можеше да си представи, че е възможно за човек. Тя усети как нещо се прекърши в нея и тихо изхлипа.
— Отидох да търся призраци — промълви. — И… мисля, че ги намерих. Майка ми помогна. Спаси ме… непоносимо е…