Сакатият бог

Влезе. Все още не можеше да го види, но знаеше, че е тук.

„Заключено отвътре.“

В коридорчето към стаичката на дойката намери малките трошливи кости на последната заложничка в тази стая. Мишките бяха изяли детското телце и само сиви петна издаваха местоположението му — телце, проснато между двете стаи. Зъбчетата лежаха пръснати като мъниста от скъсана огърлица.

„Знам какво ти е било. Знам.“ Клане в цитаделата, писъци отдолу, миризма на пушек. Светът свършва. „Майката Тъма обърна гръб. Мечтите на Аномандър за единение се разсипаха като прах между пръстите й. Хората бягаха — бягаха от самия Куралд Галайн. Краят на света.“

Присви се в тесния коридор и се взря в останките. „Дете? Аз ли съм това? Не. Тогава бях много далече оттук. Изпратена, за да изпълня мисията си, но тя се провали. Бях сред тълпа бежанци на Пътя на Галан. Слепият Галан ще ни отведе на свобода. Трябва само да следваме незрящия пророк. Трябва само да вярваме във визията му. О, да, дете, безумието на всичко това бе очевидно. Но Тъмата никога не е била така студена като в онзи ден.“

„А в онзи ден всички ние бяхме слепи.“

Момиченцето заложник не бе напуснало тази стая. Беше се научило на покорство от съвсем мъничко. Казали й бяха да остане тук и беше дръпнала резето, за което бе вярвала, че ще залости външната врата — „всички го вярвахме, всяка от нас поред. Беше утехата ни. Нашият символ на независимост. Резе, което възрастен Андий можеше да счупи с един пръст.“

„Но никой не идваше да опровергае заблудата ни за безопасност.“

„Резето бе неподвластно на всичко, което ставаше извън тази стая. Беше всъщност най-здравата преграда от всички.“

Въздъхна, клекна и опря гръб в стената.

„Аз съм кралица и заложница. Никой не може да ме вземе. Докато не решат. Никой не може да счупи резето ми. Докато не им потрябвам. Междувременно, вижте как царствено седя на своя трон. Замръзнала като образ във фриз.“ Но нямаше да плаче, не и за себе си. Всичкото това бягане я беше довело точно до това място, в този миг във времето. „Всичкото това бягане.“

Стана и се върна в предната стая. Взря се в онова, което бе останало от нея, в зацапаното огледало. Парчета, късчета, непълна карта. „Виж ме. Мен ли виждаш сега, най-сетне? Долавям безпокойството в ума ти. Нетърпението, искането да си далече, да си другаде — където и да е, но не и в този череп, където и да е, но не и зад тези очи. Какво в живота ти така смрази сърцето ти, че толкова бързо да откажеш болката на друг, чуждата загуба?“

„Бягай тогава. Хайде! Избягай, затичай по коридора, намери всички места, които пронизват достатъчно дълбоко, за да те накарат да чувстваш.“

Обърна се. Към вратата и надолу по витото стълбище. Не бяха нужни призраци, нито едно мимолетно ефимерно зърване не беше нужно. Празните коридори и кухо отекващите стаи бяха сами по себе си призраци, изникваха в мига на появата й и изчезваха, щом ги подмине. „Като кътчета на паметта. Пристъпиш вътре, представиш си какво виждаш, запиташ се какво чувстваш — и се махаш. Но взимаш нещо със себе си. Винаги взимаш нещо със себе си. Вихреща се, издигаща се прах.“ Искаше й се да вие.