Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
— Санд… — почти изплака Уидал.
— Трябва да бягаме — каза тя. — Само това можем да направим, обич моя. Да бягаме. Кажи на Сумрак да вдигне знамето на примирието — ще отстъпя Карканас на Лиосан. Да го вземат и дано да го изгорят до шибаните му основи.
— Санд… тази битка вече е на Йедан и той няма да преговаря с лиосаните. Той е принц на шейките. Има меч Хуст — вещиците ми обясниха какво значи това…
— Хуст? Меч Хуст? — „Знаех ли това? Трябва да съм го знаела. Нали?“
— Изкован да убива Елейнт — без тях андиите изобщо е нямало да могат да избият всички онези дракони при Разделението. Изобщо е нямало да устоят в боя. Мечът на Йедан знае какво предстои…
— Спри го!
— Твърде късно е…
— Йедан…
— Той знае, Санд. Разбира се, че знае. Вещиците са отчаяни — Ян Товис изобщо не приема това…
— Защото не е глупава! — Сандалат се изтръгна от прегръдката му. — Трябва да бягаме!
Той поклати глава.
Тя огледа свирепо присъстващите. Стражите извръщаха очи. Слугите навеждаха глави. Сандалат изръмжа:
— Сигурно ме мислите за луда. Нали? Но не съм. Вече го разбирам, толкова ясно, колкото и Ян Товис. Това ли е всичко, което трябва да са за нас шейките? Жалка жива стена, обречена да рухне? Как смеем да искаме от тях да се бият? — Обърна се рязко и погледна вбесена нагоре към сводестия таван. — Майко Тъма! Как смееш да искаш това?
Единственият отговор бе ехото от вика й.
— Шейките ще се бият — промълви Уидал в последвалата тишина. — Не за теб, Санд. Не за кралицата на Върховен дом Мрак. Не за Карканас дори. Ще се бият за своето право на живот. Този път, след поколения отстъпление и коленичене пред господари, Санд… това е тяхната битка.
— Тяхната смърт искаш да кажеш. Нали? Тяхната смърт!
— И те ще изберат къде да ги стигне, Санд. Не аз. Не ти.
„Какво ни кара да правим това? Какво ни кара да изоставим удобствата на мира?“
— Санд — каза тихо Уидал, — това е тяхната свобода. Това единствено нещо. Тяхната свобода.
— Върни се при тях тогава — изхриптя Сандалат и се обърна. — Бъди техният свидетел, Уидал. Поне това са заслужили. Запомни всичко, което видиш, за целия живот, който ти остава.
— Обич моя…
— Не. — Тя поклати глава и излезе от тронната зала.
„Заложници. Всички сме заложници.“
Йедан Дериг вдигна меча на рамото си като тояга. Челюстите му се издуваха ритмично, докато гледаше с присвити очи разлома.
— Подайте сигнал на предните линии. Идват.
Размътените фигури на драконите прелетяха като носени от вятъра облаци зад булото на Светлопада. Преброи пет, но подозираше, че са повече.
— Ще е пълен щурм този път — рече той. — Ще се опитат да настъпят десет крачки в началото, а след това да оформят полумесец, докато задните редици излизат и се разгръщат. Нашите флангове трябва да предотвратят това. Натискаме ги покрай самия Светлопад и откъсваме авангарда.
— Трудна работа — измърмори Бревити до него.
Йедан кимна.
— Може би даже невъзможно — продължи тя. — Никой от нас не е обучен за войник. Не знаем какво точно да правим.
— Капитане, лиосаните не са по-различни от нас. Щитовете и бронята не правят армията. Те са мобилизирани насила — това поне го видях. И също ги е страх.
— Казвате, че изобщо не искат това?
— Също като нас, нямат избор — отвърна той. — Ние сме във война, която е започнала много отдавна и никога не е свършвала, капитане.
— Пити казва, че са като Тайст Андий, само дето са бели.
Той сви рамене.
— Това няма значение. Всичко опира до разногласието как трябва да са нещата.
— Не можем да спечелим, нали?
Той я погледна.
— Сред смъртните всяка победа е временна. Накрая губим всички.
Тя плю на белия пясък.
— Изобщо не ме въодушевявате, сър. Щом нямаме никаква надежда да спечелим срещу тях, какъв е смисълът?
— Печелила ли си някога битка, капитане? Заставала ли си над труповете на враговете? Не? Когато го направиш, ме намери. Ела и ми кажи колко сладък е вкусът на победата. — Вдигна меча си и посочи към разлома. — Можеш да спечелиш дори когато губиш. Защото можеш да успееш да докажеш своето. Да покажеш, че не си съгласна с онова, което искат.
— Е, това ме кара да се чувствам малко по-добре.
— Не ме бива с въодушевяващите речи, капитане.
— Забелязах.
— Всички думи звучат кухо, всички. Всъщност не вярвам някога командир или владетел да е казал нещо вдъхновяващо. Нещо, което да накара войниците да искат да направят това, което искат от тях. Тъй че — добави добродушно, — щом аз не съм готов да умра заради някой друг, как мога да искам друг да го направи?