Сакатият бог

Брис забави коня си, погледна я през рамо и щом видя облекчението му, тя кимна. Беше се опасявал от същото. Но в някои отношения това бе по-обезпокоително, осъзна тя. Все едно Ловците на кости наистина бяха изчезнали, неизвестно къде и защо. Като призраци.

С усилие се пребори с мисълта, че вече са мъртви. Виждаше в ума си празни очни кухини, съсухрена кожа, която се цепи над костите — образът бе ужасяващ и в същото време я привличаше. Виждаше края на Стъклената пустиня на изток, зноят потръпваше в непроницаема стена, извисила се като преграда, отвъд която земята бе напълно безжизнена.

Спряха. Брис огледа за миг тримата странници и каза:

— Добре дошли.

Жената отпред извърна глава и заговори на спътниците си.

— Гесрос ладерии стиган тал. Ур лежт.

Другата жена, ниска и пълна, с покрити с петна хлътнали скули, издаващи обезводняване, се намръщи и рече:

— Хегоран стиг дару?

— Ур хедон ап — отвърна първата. Беше по-висока от другата, с дълга до раменете тъмнокафява коса. Имаше очите на същество, свикнало с болката. Обърна се отново към Брис и каза: — Ладерии ерлии? Вие говори ли ерлии? Говори ли вие ладерии?

— Ледерий — поправи я Брис. — Езикът на Първата империя.

— Първа империя — повтори жената, уподобявайки съвършено интонацията на Брис. — Бедняшка… ъъ, неблагородна… Ерлитан.

Пълната жена заговори рязко:

— Турул берис? Турул берис?

Първата въздъхна.

— Моля. Вода.

Брис махна с ръка на командващия пиконосците Преда.

— Дайте им вода. Много са зле.

— Командире, запасите ни…

— Преда, трима души повече в армията ни бездруго е все едно. И намерете лечител — слънцето ги е опекло. — Кимна на първата жена. — Аз съм командир Брис Бедикт. Тръгнали сме на война. Добре сте дошли да пътувате с нас толкова дълго, колкото пожелаете, но след като влезем във вражеска територия, освен ако не останете с нас, не мога да гарантирам сигурността ви.

„Разбира се, не се нарече принц. Просто командир. Благородните титли го притесняват.“

Жената кимаше замислено.

— Пътувате на юг.

— Засега — отвърна той.

— А после?

— На изток.

Тя се обърна към другата жена.

— Гесра илит.

— Илит? Корл местр ал’ахамд.

Жената се обърна към Брис.

— Аз съм Фейнт. Ние вървим с вас, ту… извинете. Илит. Изток.

Араникт се покашля. В устата й щипеше вече от няколко дни. Сърбеше я под мокрите дрехи. Запали пръчка ръждивец. Знаеше, че Брис се е извърнал в седлото си и я гледа. През булото дим срещна погледа му и каза:

— По-младата е маг. Мъжът… има нещо странно в него, все едно е само предрешен като човек, но този външен образ е отчасти разкъсан. Зад него… — Сви рамене и дръпна от пръчката. — Като вълк, който се преструва, че спи. Има желязо в ръцете си.

Брис погледна мъжа и се намръщи.

— В костите — поясни тя. — Сигурно може да пробие дупка и през крепостна стена.

— Желязо ли, Атри-Цеда? Сигурна ли си? Възможно ли е това?