Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
„Всечено е в душите ни от кралската кръв. Да стоим тук, на Първия бряг. Да стоим тук и да умрем.“
Трупаха тела на лиосани и вдигаха стена пред разлома. Презрението в този жест бе също толкова добре пресметнато, колкото всичко останало, което правеше Йедан. „Гневът е враг. Пазете се от това, Тайст Лиосан. Той ще превърне вашия гняв във ваше падение, ако може.“
„Не мога да накарам брат си да се разгневи. Той не е като вас. Не е като никой от нас. И неговата армия ще го следва. Ще гледат към него и ще поемат в себе си каквото им дава. То е хладно. Безжизнено. Ще го поемат и то ще ги промени всички.“
„Твоята армия, братко. Моят народ. Не мога да спечеля това, но не можеш и ти.“
Взе оръжейния си колан от близкия дънер и го запаса. Сложи си шлема и стегна ремъка. Нахлузи металните ръкавици.
Хората й го забелязаха. Обръщаха се към нея и гледаха как кралицата им се подготвя за бой.
„Но какво си мислят?“
„Защо изобщо гледат към нас. Към брат ми? Към мен? Виж докъде ги доведе любовта ни към тях. До всичките онези осакатени безжизнени тела, които падат в ямата.“
Гледаха как тази спокойна, безмълвна жена се подготвя за битка.
Не знаеха, разбира се, за ужасния вой, който продължаваше да кънти в главата й, за отчаяните писъци и отровната безпомощност, която глождеше всяко кътче в душата й. Не, нищо не знаеха за това.
Брат й ръкомахаше и раздаваше заповеди.
А после се обърна към нея.
Трябваше ли да вдигне ръка? Да признае подвига му? Този първи триумф? Да извади меча си, може би, и да го вдигне високо? Щеше ли да отвърне той подобаващо?
„Изключено. Но виж ме. Гледаме се един друг, да, и никой от двама ни не прави нищо, за да стигнем един до друг. Как бихме могли? Ние сме заговорници в избиването на всички тези хора.“ Ян Товис се обърна към един от вестоносците си.
— Ейрас, отнеси вестта на кралица Друкорлат. Пробивът е отблъснат. Загубите са приемливи. Очакваме следващата им атака.
Момичето се поклони и затича навътре в гората.
Сумрак отново погледна към брега. Брат й не се виждаше никъде.
Беше вече като път, донякъде поне. Бялата прах бе прогизнала от кръв и отъпкана на червеникавокафява кал. Път прав като прът на копие между Венчалната порта на Саранас и Разлома. Разтреперан, Апарал Фордж гледаше приближаващите се фургони, натоварени с ранените. От двете страни на тясната ивица струпаните легиони се готвеха за следващия щурм. Главите се извръщаха да проследят минаващите разбити останки от пропадналата надежда.
Е, това бе достатъчно доказателство, нали? Карканас отново бе окупиран. Пъклените шейки се бяха завърнали, или някой досущ като тях, и бяха решени да оспорят пробива. Лудост. Погледна нагоре и видя четирима от Тринадесетте, все още преобразени, огромните им криле блестяха златни сред несекващата светлина. Драконовата кръв най-сетне ги бе завладяла. Бяха се предали завинаги на хаоса. Сред тях беше Ипарт Ерюл, доскорошен негов приятел.
— Сине на Светлината — прошепна той, — пази се от избраниците си, сега, когато кипва кръвта на Елейнт, за да удави всичко, което бяхме някога.
Вратата зад него се люшна и изтрещя в каменната стена. Апарал потръпна, но не се обърна.
— Ако ме беше послушал, братко…
— Но аз те послушах, Сине на Светлината.
Кадагар Фант изруга, застана до Апарал и отпусна ръце на алабастровия зъбец.
— Почти бяхме пробили!… Виждам, че децата ми още са на крилото. Къде са другите?
— Господарю, Гривата на хаоса ги плаши. Ако й се предадат задълго… Сине на Светлината, може да изгубиш власт над тях…
— Когато съм преобразен, те добре осъзнават силата ми — господството ми. Какво повече е нужно, за да се огънат пред волята ми? Наистина ли вярваш, че не разбирам естеството на Елейнт?
— Рискът, Господарю…
— Плаши те, нали, братко?
— Плаши ме това, че можем да изгубим контрол над своя народ, Господарю, и не заради някаква грешка в целта ни или заради водачеството. Ипарт Ерюл и сестрите му вече не се връщат. Кръвта на Елейнт ги е завладяла, отнела е умовете им. Щом престанат да бъдат Тайст Лиосан, колко остава, преди каузата ни да стане безсмислена? Колко остава, преди да открият собствените си стремежи?
Кадагар Фант дълго помълча. След това се наведе над стената и погледна право надолу.
— Много време мина — заговори разсъдливо накрая, — откакто за последен път поставихме предател на Бялата стена. Братко, мислиш ли, че народът ми започва да забравя? Трябва ли отново да им напомня?
Апарал Фордж помисли над това.
— Ако чувстваш, че е необходимо, Господарю. — Гледаше колоната, пълзяща към Венчалната порта.