Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)
- Автор: Хан Роналд, Френц Бернд
- Язык: болгарский
- Год: Литера Прима
- Переводчик: Тончо Стаменов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)». Краткое содержание книги:
В такова бъдеще попада командирът от самолетната ескадрила на НАТО Матю Дракс, или както ще го наричат Маддракс. Той трябва да разреши загадката как е попаднал в този непознат свят и какво е станало с изчезналите му бойни другари.
Съдържание:
1. Йо Цибел: Богът от ледовете (Перевод: Тончо Стаменов)
2. Йо Цибел: Градът на прокълнатите (Перевод: Тончо Стаменов)
3. Тимоти Щал: Виж Рим и умри
4. Бернд Френц: Отхвърлените
5. Роналд Хан: Кървавата крепост (Перевод: Тончо Стаменов)
6. Майкъл Периш: Сред белия ад (Перевод: Тончо Стаменов)
7. Бернд Френц: Последната жертва (Перевод: Тончо Стаменов)
8. Роналд Хан: Спящият крал (Перевод: Тончо Стаменов)
9. Майкъл Периш: Змията в рая (Перевод: Тончо Стаменов)
10. Йо Цибел: Богове и варвари (Перевод: Тончо Стаменов)
— Погрижете се за детето — каза Мат. — И вижте дали има оцелели. Ще се върна най-късно до утре вечер.
Тогава с твърда крачка излезе в нощта и се спусна надолу по хълма.
— Какво си намислил, Маддракс?! — извика Госеин подире му.
Мат не отговори.
Беше като по време на бойна акция.
Матю Дракс, екскомандир и експилот от ексвъздушните сили на екс-САЩ, пълзеше в храсталака на около двайсет метра от портата. Междувременно неговата вече недотам къса, но затова пък твърде издайнически руса коса беше скрита под намерена в края на пътя шапка от кожа на тарак, а синьозелените му очи — зад бинокъл, насочен към шляещите се около портата стражи.
Някаква охранена флегге с черна козина кръжеше с ръмжене над върховете на дърветата и търсеше мърша, в която да хвърли яйцата си. Че гигантското насекомо беше на път да създаде поколение, личеше още от пръв поглед, защото тялото му беше здравата издуто. Макар и да не се боеше от животното, надяваше се да не е късогледо и да го сбърка с някакъв труп. Това вероятно би насочило вниманието на пазачите към него.
Досега Мат си бе въобразявал, че има големи езикови познания: говореше доста добре немски и сносно френски, разбираше дори берлинските гамени. Но диалектът на облечените в кожи мъже при портата му се струваше като гърлено скрибуцане и ръмжене.
Продължаваше да стои в маслиненозелената си униформа на около двайсет метра от портата и безмълвно изричаше проклятия. Как, по дяволите, можеше да проникне в комплекса?
Като зелен младок в родния си Ривърсайд все някак си успяваше да се промъкне до кръчмите, които, като за малолетен, бяха забранени за него. Но за съжаление в това време и в този свят вече не можеше да се направи нищо с долари. Местните пазачи бяха неподкупни. Нямаше да ги трогнат дори пет кила кървавица.
Внезапно наблизо нещо прошумоля. Мат неволно присви глава и задържа дишането си. Стражите не се помръднаха от мястото си. Значи нищо не са чули. Погледът на Мат се плъзна наляво и надясно — тогава му се стори, че сърцето му спира да бие.
Първата му мисъл беше: „Алмар!“
Но беше се излъгал. Прокрадващата се в храсталака на десетина крачки от него приведена фигура не беше импулсивният син на Госеин, а млад момък с непокорна черна коса. Беше я превързал с тъмнокафява лента. Голям мустак красеше горната му устна. Беше облечен в кожи със сивокафява козина и носеше провиснала раница. На колана му висяха в ножници почти десетина ножове за мятане и един меч. Освен това пред корема му се показваше арбалет. Краищата на късите железни стрели стърчаха от тесни джобчета върху горната част на ръкавите му.
„Кой, по дяволите, е това? Рамбо от бъдещето ли?“ — помисли си Мат, когато непознатият внезапно изчезна.
Матю повдигна глава и съсредоточено се огледа надясно. Не се излъга. Непознатият нито беше паднал на колене на земята, нито беше залегнал. Беше потънал в земята.
Земята го беше погълнала!
„От друга страна, Земята не поглъща хора — помисли ой Мат. — За това трябва да има някакво обяснение…“
Подтикван от любопитство, запълзя безшумно натам, където беше изчезнал момъкът.
Скоро се озова пред някаква дупка в земята. Имаше железен кант и беше кръгла. А до нея, полузакрит от храсталака, лежеше ръждясал капак за канал.
Мат се намръщи и погледна надолу в канализацията. Там беше тъмно. Точно пред него в стената стърчаха железни стъпала. Откъм мрачните дълбини в носа му нахлу вонята на ада, а в ушите му — глухият кънтеж на стъпки. После едно Буф! и някаква потисната ругатня. Изчезналият в канализацията непознат си беше ударил главата.
Въпреки сериозността на ситуацията, Мат беше принуден да се ухили. Кой ли беше юнакът и какво търсеше в канала за отпадни води? Тъй като не носеше облеклото на носферите, едва ли беше някой от тях. Освен това се криеше от стражите.
„Този тип познава мястото — нашепваше му неговият оптимистичен Аз. — Следвай го по петите. Може би ще ти помогне…“
„Този тип познава мястото — отвърна песимистичният му Аз. — И когато слезеш долу, ще стане ясно, че е някой негодник или убиец, дори шпионин на носферите, които по този изпипан начин се отърваваха от досадните зяпачи…“
— Ами тогава трябва да бъда двойно по-предпазлив — тихо промърмори Мат и опипа ръждивите стъпала. Направи коремно претъркаляне, вмъкна краката си в шахтата и се спусна надолу.