Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
През тази пролет на 71-ва ми се случи само едно събитие: излизането на „Август“ открито от мое име. (При това предполагах да публикувам писмото си до Суслов, обяснявайки, че на тях им беше предложено и че те бяха отхвърлили всички мирни пътища. Но после размислих: само по себе си излизането на книгата е по-силно от всякакво писмо, ако ме нападнат — ще го публикувам.)
Не се канеха веднага да нападнат „Август“, сложно се подготвяха. Междувременно, както става при затишие във военните действия, се извършваше непрекъсната подземна, тунелна, минна война. Тя беше запълнена с труд, грижи, висши вълнения — ще мине ли или не? провал или успех? — а отвън изобщо не се виждаше, отвън — бездействие, дрямка, крайградска самота. Ние подготвяхме фотокопия на липсващите на Запад мои книги, имаше още доста празноти; използвайки канал, за който ще разкажа някой ден (Пето допълнение), — двамата с Аля благополучно изпратихме всичко на Запад, създадохме недосегаем за врага сейф. Това беше огромна победа, определяща всичко, което ще се случи по-късно. (Наложи се да дублираме „Архипелага“, да го изпратим повторно. Тази рискована Петдесетнишка пратка после се стопи в човешкото несъвършенство, престанах да съм неин пълен господар и ми се наложи да снабдя адвоката си с независим екземпляр. (За това също някой ден.) Едва от този момент — от юни 1971 година, действително бях готов и за битки, и за гибел.
Не, дори още не оттогава, по-късно. Основното ми завещание (невъзможно за предявяване в съветска нотариална кантора) бе изпратено на адвоката Хееб през 1971-ва, но — незаверено. Чак през февруари 1972-ра пристигналият в Москва Хайнрих Бьол скрепи с несъмнения си подпис всеки лист и чак след като изпратих на Запад това завещание, можех да съм спокоен, че е гарантирана и бъдещата съдба на книгите ми, и посмъртната ми воля.
Завещанието започваше с програма за отделно публикуване:
„…Настоящото завещание влиза в сила в един от трите случая:
— или в случай на явна моя смърт;
— или на мое безследно (до две седмици) изчезване от погледа на руската общественост;
— или на хвърлянето ми в затвор, психиатрична болница, лагер или интерниране в СССР.
Във всеки от тези случаи адвокатът ми г-н Хееб публикува завещанието ми и чрез това публикуване то влиза в сила. Никакво в този случай мое писмено или устно възражение от затвор или друго състояние на лишаване от свобода не отменя, не променя във въпросното завещание нито една точка, нито една дума. Някои скрити подробности и личните имена на спомоществователите и разпоредниците се огласяват от моя адвокат едва след дългоочаквания ден, когато в родината ми настъпят елементарни политически свободи, а гореспоменатите лица няма да бъдат заплашени от разгласата и се открие ненаказуема легална възможност да бъде изпълнено това завещание…“
И по-нататък — разпределението на Фонда за обществено използване (посочвах не цифри, а целите, в които бих искал да участвам, надявайки се, че те ще привлекат и други желаещи да помогнат и по такъв начин — ще бъдат събрани недостигащите суми). Такава публикация сама по себе си представляваше силен самостоятелен удар.
Много, много време отнема това: да подготвиш корпусите за бой, да ги снабдиш до последния патрон и да ги изведеш на изходните позиции.
По време на този дългогодишен изнурителен двубой пропусках и голям брой важни неща. Дълго боледува Александър Яшин и настойчиво ме викаше при себе си в болницата, беше усетил, че съм му нужен, преди да умре, макар че, кажи-речи, не се познавахме. А аз сума време се каних: ту душата ми е заета, ту пък, за да мога да замина, трябва да опразвам скривалищата. Най-сетне се запътихме към болницата пак с Борис Можаев, — спряха ни пред вратата на стаята: почакайте. Май може и да не ни пуснат? Седях и му пишех на коляно писмо. След половин час ни пуснаха — тъкмо през тоя половин час той умрял. Лежеше с още живо лице, вдовицата плачеше.
А разговора с Фьодор Абрамов, още в „Новый мир“ навремето, отклоних, защото за него бяха ми казвали, и не един човек, че е бивш следовател от КГБ. А май че не излезе вярно. Така съм го засегнал за едното нищо.
Тъкмо с тях двамата имаше за какво да си поговорим.
А враговете — копаеха своите тунели, за които ние, естествено, не знаехме. В Западна Германия и в Англия през 1971-ва се появиха пиратски издания на „Август“ с цел да накърнят правата на моя адвокат и откъм тази страна да разрушат евентуалното ми печатане на Запад. В СССР по текста на „Август“ се започна издирване на моя социален произход. Почти всичките ми роднини вече бяха в земята, но изнамерили лелка ми — и при нея отишла компания от трима души от ГБ да изпомпа „разобличителни“ данни за мен.