Мечът на Шанара

Изчака докато вятърът разнесе дима от горящите огньове между най-близкия патрул и него и тръгна с нехаен вид към лагера. Внимателно си беше избрал мястото за влизане, където всички войници спяха. Димът и нощта го прикриваха докато излезе от сенките и влезе в най-близкия до него кръг на огньовете. Минута по-късно стоеше в средата на потъналите в сън тела. Охраната продължаваше да се взира в тъмнината зад него, без да беше усетила бързото му преминаване.

Флик загърна плътно наметалото и качулката около тялото си, за да бъде сигурен, че всеки, който мине край него, в първия момент ще види само ръцете му. Под качулката лицето му беше бледа сянка. Огледа се бързо наоколо, но наблизо нямаше никакво движение. Дотук беше останал незабелязан. Пое дълбоко хладния нощен въздух, за да се успокои, после се опита да прецени разстоянието до центъра на лагера. Избра си посока, която смяташе, че ще го отведе право там, огледа се още веднъж, за да събере кураж и тръгна напред с твърди, отмерени крачки. Сега вече нямаше връщане назад.

Всичко, което видя, което чу и което изживя тази нощ, остана дълбоко запечатано в паметта му. То приличаше на някакъв странен, неуловим кошмар от образи и звуци, от същества и форми от друго време и друго място, които никога не са били в този свят и никога не биха могли да му| принадлежат. Нищо чудно нощта и носещият се от стотиците гаснещи огньове дим да бяха замъглили съзнанието му и породили у него чувството, че всичко това е било сън. Възможно е също това да беше резултат на един уморен, изтерзан от страх мозък, който никога не е допускал, че на този свят може да има подобни същества, и че броят им може да бъде безчетен.

Нощта минаваше, влачеше се в бавни минути и безкрайни часове, докато малкият човек от Вейл се промъкваше през огромния лагер, криеше лицето си от светлината на огньовете и вървеше неотклонно напред, с очи, които търсеха и изучаваха. Той предпазливо избираше пътя си през сгушилите се до огньовете хиляди спящи тела, които често се изпречваха пред него и всеки път възникваше опасност да го открият и убият. На моменти му се струваше, че е открит и ръката му бързо и безшумно посягаше към малкия ловен нож, а сърцето му спираше, изтръпнало в очакване на борбата за свобода на всяка цена. Отново и отново към него се приближаваха мъже, сякаш знаеха че той е натрапник, сякаш се готвеха да го спрат и да го разобличат пред всички. Но всеки път го отминаваха без да спрат, без да проговорят и Флик отново оставаше сам, забравена фигура сред сборището на хиляди.

Няколко пъти мина край група мъже, които си приказваха и се шегуваха тихо, скупчени около огньовете, търкаха ръцете си и извличаха от пращящите пламъци малкото топлинка против засилващия се студ на нощта. Два или три пъти те му кимнаха или му махнаха с ръка, докато се промъкваше край тях с ниско наведено лице, с плътно загърнато около тялото му наметало и той им отговори с леко помахване. Отново и отново изпитваше страх, че е сгрешил, като не е проговорил, когато е трябвало, че е отминал, когато не е трябвало. Но всеки път ужасното съмнение изчезваше, когато, продължил бързо напред, установяваше, че отново е сам.