Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
„Найт? Найт Заебиго? Така ли те наричат?“
— Това е наше! — Викът проехтя отново и отново.
Нечии ръце я държаха. Теглеха я назад. Първият й сблъсък с Лиосан. Първото й вкусване — на всичко. Клането. Болката. Гневът. Падащата светлина. „Всичко. Всичко. О, богове, всичко!“
Изведнъж се олюля, вън от битката.
Примижа от ослепителния блясък на брега. Отгоре се гърчеха пипала убийствена светлина. Долу, на колене. Долу, на една страна. Меч и шлем настрана. Звуци — глъхнат, стапят се…
Някой клекна до лявото й бедро. Тя примига и вдигна очи. Скуиш. Видя ножа в плувналата в кръв лява ръка на вещицата и й изръмжа:
— Не си и помисляй.
Вещицата се ухили.
После изчезна.
В самия край на разгромените пълчища малка група Тайст Лиосан влачеше назад през разлома ранени събратя — фигурите им изчезваха в ослепителната светлина. Мечът на Йедан Дериг бе натежал неописуемо, тъй че той го отпусна и върхът му изстърга в напоения с кръв бряг.
— Принце!
— Организирай изнасянето на ранените и убитите ни, сержант.
Погледна намръщен към разлома — почерняло сълзящо петно в Светлопада. Твърде увредено, за да направи нещо толкова чудодейно, че да зарасне пред очите му, но първият пробив на врага беше спрян.
Лиосаните бяха взели колкото можеха от своите ранени и издъхващи, но все още имаше десетки и десетки, струпани на грамади в подножието на първата рампа.
— Събери екип да почнат да ги трупат срещу пробива. Като стена. Но им кажи да внимават — да се уверят, че наистина са мъртви или са толкова зле, че да е все едно.
— Слушам, сър.
Вдигна очи, когато една сянка премина пред стената от Светлина, точно над раната, озъби се и изръмжа.
Друг глас заговори до него.
— По-рисковано беше, отколкото се надявах, принце.
Той се обърна.
— Бедак. Ти ли беше зад последния натиск?
— Аз бях последна на десния фланг — отвърна тя.
— Найт? Можех да се закълна, че беше женски вик.
— На Найт му отсякоха ръката. Не му изтече кръвта, за щастие. Капитан Пити пое командването на онова място, ваше височество. Найт се върна навреме, за да пръсне с дърварска брадва черепа на един от последните лиосани от онази страна. Толкова силно, че счупи дръжката.
Йедан се намръщи.
— Какво търси дърварска брадва сред оръжията ни? Заповедите ми бяха достатъчно ясни. Което ми напомни… Сержант! Ще съберете най-доброто от оръжията на лиосаните, нали?
— Какво ще правите с трофея си, принце?
— Какъв трофей?
Бедак кимна към меча му.
Йедан го погледна. На острието бе нанизана глава на лиосан, от върха на черепа чак до врата.
— Нищо чудно, че тежеше толкова — изсумтя Йедан Дериг.
Ян Товис стоеше в края на леса. Гледаше как извличат телата, гледаше как други хвърлят отрязани крайници и търкалят трупове в ямата.
Всичко изглеждаше толкова нереално. Победоносните и изведнъж грохнали от умора ледерийски бойци по рампата сядаха да си поемат дъх, да проверят оръжия и броня, да вземат мехове с вода от младите, които вече пъплеха през редиците. „Мислят, че сме спечелили.“
Без Йедан и неговата Стража първата линия щеше бързо да е рухнала. Но сега оцелелите се чувстваха дръзки, изпълнени с гордост до пръсване. Нещо бе закалено в този сблъсък. Ян Товис знаеше какво вижда. Една бойна сила не може просто да бъде събрана. Нужна е жестоката ковачница на битката и нажеженият гняв да изсъска в кръв. Брат й изковаваше нещо тук.
Но нямаше да е достатъчно.
Можеше да се досети как гледат нейните шейки на всичко това — не по-различно от самата нея. Йедан нямаше да изразходва тепърва ледерийските бойци като негодна за нищо друго жива стена, не и след това, което бе направил от тях. Щеше да ги изтегли назад и да ги държи в резерв през следващата битка.
„Сондираха, за да изпитат куража ни. Следващия път ще видим истинската им ярост. И ако предмостието бъде укрепено, първият дракон ще премине.“
Шейките гледаха, да, и мислеха за своето време, което щеше да дойде, за своя отпор срещу Лиосан. Малцина ледерии бяха обучени като войници и в това отношение не бяха по-различни от шейките. Но Стражата на Йедан щеше да е там, непоклатими като канари. „Докато не започнат да падат. Нищо повече не могат да направят. Те са най-ценният ресурс на Йедан, но трябва непрекъснато да ги излага на риск. А когато започнат да падат, ще трябва да хвърли следващите ветерани, тоест тези ледерии тук, а тогава сред тях ще са нашите шейки…“
„Толкова е… логично. Но, скъпи братко, това е, което правиш най-добре, нали?“
„Как мога да се преклоня пред това? Няма ли така да направя всичко… неизбежно? Не. Това няма да стане. Ще заема мястото си сред моя народ, на рампата. Знам как да се бия. Може да отстъпвам на Йедан в това, но съм адски близо.“