Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
Кимнах, показвайки й, че разбирам. Действително, орките отдавна трупаха сили и не плъзваха да опитат остротата на ятаганите си само защото съвместните сили на Валиостр, Пограничното кралство и тъмните елфи все още някак си ги възпираха. Но нека само отпадне някой от тази тройка, и Първите щяха да дишат много по-леко и спокойно. В бента ще се появи малка пролука, колкото за едва видимо ручейче. А както се знае, водата камък пробива. Ще мине известно време, и бентът ще рухне.
— Утре аз ще водя отряда — изведнъж каза Миралисса. — Милорд Алистан и Змиорката ще се върнат назад. Трябва да разберем какво се е случило с Котката и Еграсса.
— Няма ли и те да изчезнат?
И Маркауз, и Змиорката бяха отлични воини и тяхната помощ в случай на неприятности щеше да бъде от решаващо значение.
— Кой знае, кой знае. Да се надяваме, че братовчед ми и Котката са ги задържали непредвидени обстоятелства.
— Какво всъщност се е случило? Защо толкова бързо напуснаха отряда?
— Котката видя нещо.
— Котката видя нещо? — изненадах се аз. — Откога за това, че някой е видял нещо, изпращат хора незнайно къде! Малко ли неща могат да се привидят на всеки!
— Котката вижда неща, които другите не виждат — тихо каза Миралисса и сложи обгорената пръчка на земята. — Знаеш ли, че по-рано, преди да отиде при Дивите, той е бил ученик на Ордена?
— Котката? — някак си не можех да си представя този дебелак, с мустаци като на истински селски котарак, да е ученик на маг.
— Да, Котката — кимна Миралисса. — Той е бил ученик втора степен, но не издържал изпитанията или не му е достигнал талант, въпреки че в последното аз лично много се съмнявам… В крайна сметка напуснал Ордена. Но някои знания са му останали. Не знам колко добре е учил, но Котката забелязва това, което другите не забелязват, макар в основата си това да са най-вече негови инстинктивни усещания, които и самият той често не може да обясни. Събуди кой да е от Дивите и го попитай на кого се доверяват? Какво ще изберат в миг на опасност? Ще мислят разумно, опирайки се на фактите, или ще се доверят на призрачните усещания на Котката? Мога да се закълна, Гарет, че всички ще изберат последното. Прекалено често този невзрачен човек се е оказвал прав и е предпазвал отряда от опасност. Онази вечер, когато ти показахме ключа, Котката дойде веднага след като ти ни напусна и каза, че усеща опасност. Дори не самата опасност, а нейния призрак. Нещо се готвело зад нас, а още нещо идвало право към нас, на стотина ярда било, той усещал нечий поглед, но колкото и да гледал, не можел нищо да открие.
— И повярвахте ли му?
— А защо не? Какъв смисъл има да лъже? Вярно, не можеше да обясни каква опасност ни заплашва, но беше сигурен, че може да я спре. Преценявайки, че не можем да върнем отряда назад и да хукнем да си трошим главите незнайно къде, за да предотвратим незнайно какво, ние с Алистан решихме да продължим напред, но да се отклоним от пренаселения тракт към този път. Така не само ще ни забележат по-трудно, но и ако все пак се случи нещо, няма да пострадат други. А Котката, който „видя“ къде е извора на злото, заедно с Еграсса, като най-малкия принц на дом, вещ в шаманството, трябваше да се върнат назад и да проверят какво става.
— И да попречат…
— Ако е възможно — да, но не това беше основната цел. Котката каза, че мястото е наблизо, на не повече от три левги. Както и да го смятаме, вече трябваше да са ни настигнали, въпреки че Маркауз бързаше, защото искаше да е колкото се може по-далеч от тази заплаха.
— Шаманство? — предположих аз.
— Точно така, шаманство. Но дори аз нищо не почувствах. Ако не беше Котката, магията щеше да ни удари в гръб.