Кралят на зимата

Рате беше крепостта, която пазеше източната граница на Горфидид със саксите и ако Горфидид изгубеше тази крепост, саксите щяха да се придвижат двадесет мили по-навътре в Поуис.

Преведох. Отне ми известно време, докато обясня местоположението на Рате на Аел, но накрая той разбра. Не беше доволен, изглежда защото Рате беше здрава римска крепост, която Горфидид допълнително беше укрепил с масивен земен насип.

Артър обясни, че Горфидид беше изтеглил оттам най-добрите си копиеносци, за да ги включи в армията, която събираше, за да нападне Гуент и Думнония. Нямаше нужда да обяснява, че Горфдид беше поел този риск само, защото вярваше в мира, който беше купил от Аел, мир, който Артър сега искаше да разруши. Артър съобщи, че една християнска общност в Рате беше построила манастир в непосредствена близост до наземното укрепление на крепостта и че монасите бяха пробили вход в укреплението, за да могат по-лесно да влизат и да излизат от своята обител. Командващият на крепостния гарнизон, който беше един от малкото християни във войската на Горфидид, беше дал благословията си за построяването на този манастир.

— Откъде знае всичко това? — попита ме Аел.

— Кажи му, че съм довел с мен един човек, един човек от Рате, който знае как може да се влезе в манастира и който е готов да им стане водач. Кажи му, че единственото, което искам, е да пощадят живота на този човек.

Тогава разбрах, кой е бил непознатият, който вървеше до Хигуид. Разбрах също така, че още преди да тръгнем от Дурновария Артър е знаел, че ще трябва да пожертва Рате.

Аел поиска да научи нещо повече за предателя и Артър му разказа как човекът напуснал Поуис и дошъл в Думнония, за да търси отмъщение, тъй като жена му го беше изоставила заради един от офицерите на Горфидид.

Аел поговори със своите съветници, докато двамата му магьосници ломотеха нещо срещу Нимю. Един от тях насочи към нея човешка бедрена кост, но Нимю само плю. Това сякаш приключи войната между тях, тъй като двамата магьосници се оттеглиха, а Нимю стана и изтупа ръцете си. Съветниците на Аел започнаха да се пазарят с нас. По едно време те настояха да им предадем всичките си бойни коне, но в замяна Артър поиска всичките им бойни кучета. Накрая, вече беше следобяд, саксите приеха предложението за Рате и златото на Артър. Това беше може би най-голямото съкровище предавано от бритите на някой сакс, но Аел настоя да вземе и двама заложници, които обеща да освободи, след като се увери, че Артър и Горфидид не са му поставили капан в Рате. Той посочи наслуки двама от воините на Артър — бяха Балин и Ланвал.

Вечерта ядохме заедно със саксите. Бях любопитен да видя от близо тези мъже, които бяха мои братя по рождение. Дори се страхувах, че ще почувствам зова на кръвта, но всъщност ми се видяха отблъскващи. Подхвърляха си груби шеги, маниерите им бяха просташки, а от миризмата на увитите им в кожи тела ми призляваше. Някои от тях ми се подиграваха, като твърдяха, че приличам на техния крал Аел, но аз не виждах никаква прилика между плоските груби черти на Аел и онова, което си мислех, че представлява собственото ми лице. Накрая Аел се озъби на нескопосаните шегаджии и те млъкнаха. Саксът втренчи студен поглед в мен и ме помоли да поканя хората на Артър да споделят неговата вечеря от огромни печени късове месо. Ядохме месото без да си сваляме ръкавиците, дърпахме със зъби горещото месо, а кървавият сок капеше по брадите ни. Ние им дадохме медовина, те ни дадоха пиво. Имаше няколко пиянски сбивания, но никой не беше убит. Аел, както и Артър, остана трезв, но двамата магьосници на бретуалдата така се напиха, че заспаха в собствения си бълвоч. Аел ни обясни, че и двамата са луди, които чуват Боговете. Той имал и други жреци, които били нормални, но се смятало, че лудите притежават особена сила, която можело да потрябва на саксите.