Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл
- Автор: Bret Peter V.
- Серия: Демонски цикъл #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Черепният трон - Кн.4 Демонският цикъл». Краткое содержание книги:
Изработен от черепите на загинали генерали и демонски князе, той притежава древна, могъща магия, която държи на разстояние ядроните. Намеренията на заелия престола Ахман Джардир са да завладее целия познат свят, за да изкове от разделените му народи единна армия, която да сложи край на войната с демоните.
Но Арлен Бейлс, Защитения, му се противопоставя, като го предизвиква на дуел, който красиянецът е длъжен да приеме, ако иска да запази честта си. Арлен предпочита да не рискува и се хвърля от скалата заедно с Джардир, като лишава света от неговия спасител и поставя началото на ожесточена борба за престола, заплашваща да унищожи Свободните градове на Теса.
На север Лийша Пейпър и Роджър Ин се опитват да изковат съюз между херцогствата Анжие и Мливари срещу красиянците, преди да е станало твърде късно.
На юг Иневера, първата съпруга на Джардир, трябва да намери начин да попречи на двамата си синове да се убият един друг и да хвърлят народа си в гражданска война, докато се опитват да си спечелят слава, която ще ги възкачи на трона. Под прицел се оказва херцогството Лактън, богато и незащитено, готово за завладяване.
Междувременно ядроните стават все по-силни и в отсъствието на Арлен и Джардир няма достатъчно силен лидер, който да ги спре. Единствено Рена Бейлс може би знае повече за съдбата на изгубените мъже, но тя също е изчезнала...
Улиците на провинция Хралупата бяха покрити с пресен крит, но Лийша ги познаваше също толкова добре, колкото и старите пътеки. Стоеше до Арлен, докато той чертаеше великозащитата, която щеше да се разширява във все по-големи кръгове, докато Хралупата на дърваря не се превърнеше в център на един защитен свят.
Може би Гаред беше прав. Може би Арлен наистина беше Избавителят.
„И ти му позволи да ти се изплъзне.“ Макар и вече твърде далеч, Лийша продължаваше да чува гласа на майка си.
– Ще мине поне седмица, докато стигнем Анжие – каза Джизел. – През цялото време ли смятате да гледате през прозореца?
Лийша се сепна и се обърна към спътничките си Джизел и Вика. Джизел трябваше да се върне в лазарета си във форт Анжие, а Вика искаше да посети съпруга си – приятеля от детинство на Лийша Тендър Джона – който беше задържан от инквизицията. Лийша беше получила думата на херцогинята, че няма да бъде наранен, но въпреки това беше дошло времето той да се прибере у дома.
Още едно нещо, което трябваше да обсъди с херцогинята майка.
Също като Лийша, и Вика бе прекарала последните няколко часа, гледайки през прозореца, като гризеше кожичките край ноктите си, докато пръстите ѝ не се разкървавиха.
– Съжалявам – каза Лийша. – Мислите ми са на мили от тук.
– Да – съгласи се Вика.
– Ами върнете ги обратно – рече Джизел. – Кога беше последният път, когато трите седнахме да си поговорим спокойно, и то за цяла седмица? Трябва да се възползваме максимално от възможността.
– Да обсъдим ли работата ни?
Лицето на Лийша се проясни при тази мисъл. Работата щеше да я откъсне от мислите ѝ, да ѝ даде нещо, върху което да се концентрира и така да избяга от усещането за надвисналото зло.
– И до нея ще стигнем – отвърна Джизел, – но нямам намерение да мисля цяла седмица за работата. Защо не изиграем някоя игра?
– Каква игра? – попита Вика.
Джизел се усмихна.
– Наричаме я Пръчката на вещицата Бруна.
Лийша инстинктивно потърка опакото на дланта си. При мисълта за тази пръчка винаги я заболяваше. Беше достатъчно дебела, за да издържи тежестта ѝ, когато се отпуснеше върху нея, но същевременно бе лека и господарката ѝ я размахваше така умело, както Ахман се справяше с Копието на Каджи. Използваше я като бастун, за да разгонва настрани глупаците, пречещи ѝ да се занимава с пациентите си, но освен това беше и камшик, който изплющяваше през ръцете на момичетата. Никога не оставяше белези, но болката продължаваше няколко дълги минути.
Бруна не удряше Лийша често или без причина. Всеки път когато го правеше, бе за да ѝ предаде някакъв урок. Урок, който щеше да ѝ помага да спасява животи. Ударите ѝ пречеха да повтаря глупавите си грешки, напомняха ѝ за силата и отговорността да носи престилката на билкарка. Беше си записвала всеки от случаите в дневника и ги знаеше наизуст.
– Как ще играем? – попита Лийша.
– Ти започни – отвърна Джизел. – Кога Бруна те удари за пръв път и какво научи?
– Смесих сив корен със семена от овара, като си мислех, че това ще изцели главоболието на Мерем Бъчър – каза Лийша. Тя се усмихна, плесна с ръце и каза с писклив глас, имитирайки виковете на Бруна: – Глупаво момиче? Нима си мислиш, че да бъдеш сляп цяла седмица е по-добре от проклетото главоболие?
Всички се разсмяха, звук, който вече беше почти непознат за Лийша. За миг предчувствието за зло избледня.
– Сега съм аз! – извика Вика.
Роджър нямаше никакво желание да се упражнява с Кендал и съпругите си, докато фургонът бавно се поклащаше по пътя. Не се интересуваше дори от по-приятни забавления. От години около врата му висеше примка, но сега той усещаше как тя се затяга. Просто седеше и настройваше цигулката си в търсене на онзи невъзможно идеален тон.
„Никога няма да го намериш – беше казал Арик, – но това не означава, че трябва да спреш да го търсиш“.
Жените усещаха настроението му и го оставиха насаме с мислите му, докато играеха красиянски настолни игри или четяха на Кендал пасажи от Евджаха. От време на време се разнасяше смях и Роджър се радваше, че го чува, макар самият той да не участваше в него. Нямаше представа какво ги чака в Анжие. Дори Кендал, с умението ѝ да омагьосва ядроните, щеше да привлече вниманието на херцога. Ако се опиташе да я задържи за себе си, това щеше да е още една причина никога да не си тръгнат от там.
Хралупата се беше разраснала дотолкова, че макар да пътуваха вече цял ден, още не бяха стигнали до границата ѝ. Но поне имаше една странноприемница. Следващите няколко нощи щяха да прекарат в палатки – нещо, което никога не беше допадало на Роджър. Палатката на Аманвах приличаше повече на павилион, с половин дузина слуги, които се грижеха за нуждите им, но когато станеше време за спане, Роджър беше готов да го смени с килер, стига стените му да бяха солидни и да заглушаваха звуците, издавани от ядроните.