Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Когато на Трифонич много му се искаше да се изкаже, а не можеше, аз помагащо го хващах за китката на лявата ръка — топла, свободна, жива, и той в отговор я стискаше — в това се изразяваше разбирателството ни.
…Че всичко помежду ни е простено. Че нищо лошо сякаш изобщо не е имало — нито обида, нито суета…
Предложих на близките му: защо да не пише с лявата си ръка? Всеки човек може, дори без да се е учил, аз през ученическите си години охотно пишех, когато дясната ме болеше. Намериха картон, прикрепиха хартията, за да не се смъква. Аз написах едро: „Александър Трифонович.“ И му предложих: „А вие добавете — Твардовски.“ Сложиха картона на коленете му, той взе химикалката, държеше я уж както трябва, но драскащо-слабите линии едва-едва оформяха букви. И макар че имаше много простор на листа — те се възкачиха върху написаното от мен, насложиха се върху него. А най-важното — цялостна дума нямаше, смисловата връзка се разпадаше:
Т р с и…
Какъв отзив за романа си мога да очаквам от него? Каква ще му е ползата от това четене? Предложих му два цвята хартиени лентички — да отбелязва „хубавите и лошите“ места.
И още колко неща нямаше да види, нямаше да научи! — най-интересното в Русия през XX век. Предчувствал е:
А за болестта си нищо не знаеше. Болките в гърдите, кашлицата — мисли си: от пушенето е. Главата? — „болестта ми е като Лениновата“ — казвал на близките си.
После решиха да ни гощават с чай, обуваха на А. Т. панталон, водиха го до масата. Особено по килима бездействащият му крак все не искаше да се мести, тътреше се, придружителите го придърпваха с ръце; след като настаниха баща си на стола, целия стол заедно с него, а беше едър човек, поместиха към масата.
По време на чая Ростропович с мярка весело, уместно, много разказваше. А. Т. слушаше все по-разсеяно, вече изобщо не реагираше. Беше — в себе си. Или вече там с единия си крак.
А после пак го заведохме до креслото му край прозореца — така че да вижда двора, където преди три години, докато чистел снега, съчинявал писмото си до Федин; и разчистената не от него пътечка до вратничката, по която ние с Ростропович сега ще си отидем.
Ах, Александър Трифонович! Помните ли как обсъждахме „Къщата на Матрьона“? — ако не беше се случила октомврийската революция, страх ме е да се замисля какъв ли щяхте да станете…
Ами щяхте да станете: народен поет, по-значителен от Колцов и Никитин. Щяхте да пишете свободно, както дишате, нямаше да киснете на четиристотин съвещания, не би ви се налагало да се спасявате с водката, нямаше да се разболеете от рак вследствие на неправедното гонение.
А когато след три месеца, в края на май, двамата с Борис Можаев още веднъж пристигнахме при него — Трифонич за мое учудване се оказа значително по-добре. Седеше в същия хол, на същото кресло, пак обърнат с лице към пътечката, по която идваха от света и си отиваха в света, а той самият не можеше да се дотътри до вратничката. Но свободни бяха левият му крак и лявата му ръка (която непрекъснато вземаше и палеше цигари), по-свободна — мимиката на лицето, почти предишната, и, най-важното, говорът му беше по-свободен, така че той можа осмислено да ми каже за книгата (прочел я е! разбрал я е!): „Великолепно“ — и добави още нещо с движение на главата, с мучене.
В хола беше включено весело привечерно осветление, чуруликаха птички откъм двора, Трифонич беше значително по-близо до предишния си вид, разбираше всичко, което му разказвахме, и човек можеше да си въобрази, че той оздравява… Но с лявата си ръка не пишеше и свързани фрази вече не изговаряше.
Уви, и този последен път трябваше да премълчавам някои неща пред него, както често пъти преди това, и не можех да му разкрия, че след две седмици книгата ще излезе в Париж…
Още по-малко можех да му разкрия, не можех да кажа пред неговите близки с какво още съм бил много зает през тази пролет (в паузите между Възлите, в паузите в главната ми работа винаги изригват проекти, вече с мнозина бях обсъждал самиздатското „списание за литература и обществени потребности“ — с открити имена на авторите; вече и в редакционния портфейл имаше това-онова).