Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Императорът отново извърна очи към Серен.
— Най-добре е да напуснете веднага, Аквитор. Този разговор не е за вас.
Серен погледна Хул и очите им се срещнаха. Макар никой от двамата да не помръдна, стори й се, че той се отдръпна, стори й се, че става все по-далечен, дори недостижим. Пространството, което ги делеше, се бе превърнало в широка бездна, непреодолима.
„Ето, че те загубих.“
„Заради това… същество.“
Мислите й свършиха дотук. Пусти като бъдещето, откъснато и отчуждено, с пропастта оттатък, пълна със забрава…
— Довиждане, Хул Бедикт.
— Сбогом, Серен Педак.
Тя закрачи към завесите на изхода. Краката й бяха омекнали.
Джерун Еберикт я чакаше на десетина крачки от портата на цитаделата. С изписана на лицето лукава насмешка.
— Той остава вътре, нали? Задълго ли?
Серен се помъчи да се овладее.
— Какво искате, Финад?
— Труден въпрос, Аквитор. Бях помолен от Брис Бедикт да поговоря с брат му, но тази възможност явно става все по-далечна.
„А ако му кажа, че Хул е изгубен за нас, тогава какво ще направи?“
Джерун Еберикт се усмихна, все едно бе прочел мислите й.
— Радвам се за него.
Тя го изгледа с яд.
— Не разбирате. Огледайте се, Финад. Това село е пълно със сенки, а в тези сенки има духове — слуги на Едур.
Той вдигна вежди.
— Смятате, че искам да го убия? Откъде пък се взе това подозрение, Аквитор? Казах „да поговоря“, нали? Не беше евфемизъм.
— Репутацията ви дава повод за тревога, Финад.
— Нямам причина да обявявам Хул за свой враг, независимо от политическата кауза, която е приел. В края на краищата, ако се окаже предател, кралството разполага със свои средства да се справи с него. Нямам интерес да се намесвам в такова нещо. Просто се канех да изпълня обещанието си към Брис.
— Какво се надяваше да постигне Брис?
— Не съм сигурен. Може и да бях доскоро, но всичко се промени.
Серен го изгледа.
— А вие, Аквитор? Вие ще придружите търговеца до Трейт. После какво?
Тя сви рамене. Май нямаше много смисъл да се преструва.
— Връщам се у дома, Финад.
— В Ледерас? Там почти са ви забравили.
— Явно това скоро ще се промени.
Той кимна.
— В обозримо бъдеще няма да се търсят Аквитори, Серен Педак. За мен би било чест, ако обмислите дали не бихте работили за мен.
— Да работя за вас?
— В имението ми. Аз имам… многостранни дейности. Вие сте прочута с почтеността си, Аквитор. Бих могъл да се доверя на човек като вас. — Поколеба се, после добави: — Не се чувствайте длъжна да ми отговорите тук и сега. Моля ви да го обмислите. Ще ви потърся в Ледерас.
— Финад, смятам, че ще сте твърде зает с военните си задължения, предвид това, което предстои.
— Службата ми е в двореца. Аз не командвам армии. — Огледа се и щърбавата му усмивка се върна. — Тези диваци няма да стигнат до Ледерас. Късмет ще имат, ако успеят да преминат границата. Забравяте, Аквитор, че сме се сблъсквали и преди с подобни врагове. Нереките имаха своята богиня-дух, как я наричаха?
— Ирес’ал.
— Да, така беше. Ирес’ал. А племената Тартенал имаха своите петима Серегал, Владиците на Гнева. Магьосници и вещици, проклятия и демони, всичко това го заличихме. А Цеда и неговият кадър не проляха и капка пот.
— Боя се, че този път ще е различно, Финад.
Той кривна глава и я изгледа.
— Аквитор, когато помислите за Търговски уеми, какво си представяте, че представляват?
— Не разбирам…
— Ядрото на търговията, сърцето на финансовата система, която движи цял Ледер, всеки негов гражданин, самия му мироглед. Парите не са просто монети, струпани в някоя тайна съкровищница. Не са просто търговците, които реват цифрите си, преди да затворят борсите в края на деня. Парите са корените на нашата цивилизация, нишките, които се протягат, за да обхванат всичко. Всичко.
— Какво искате да ми кажете с това, Финад?
— По-умна сте, отколкото се представяте, Аквитор. Разбирате съвсем добре. Това сърце се храни от най-доброто и най-лошото в човешката природа. Екзалтиране и достижения, амбиция и алчност, всичко действа в обслужваща самоподдържаща се хармония. Оттам четирите страни на нашата природа, а никоя не се вмества добре в собствените си ограничения на поведение или на изразяването си. Ние печелим не просто с армии, Серен Педак. Печелим, защото нашата система привлича най-доброто и най-лошото у всички, не само човешките същества.
— Предопределеност.
Той сви рамене.
— Наречете го както искате. Но ние сме я направили неизбежна и всепоглъщаща…
— Не виждам много екзалтиране и достижение в това, което правим, Финад. По-скоро като че ли има все по-голямо неравновесие…