Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
44. Военен съвет
В каюткомпанията на „Ленин“ имаше портрет на императора. Леонид IX гледаше надолу към дългата стоманена маса. От двете му страни бяха поставени имперски знамена и бойни флагове. По всички стени висяха картини на космически битки от историята на Първата и Втората империя, пред иконата на света Катерина в ъгъла гореше свещ. Специална вентилационна система поддържаше пламъка дори при нулева гравитация.
Дейвид Харди не можеше да не се усмихва на тази икона. Забавляваше го мисълта за религиозно изображение на борда на кораб с такова име. Предполагаше, че Кутузов не знае нищо за историята на комунизма — в крайна сметка, това наистина се бе случило много отдавна — или че е взел връх руският му национализъм. Навярно първото, тъй като за повечето империалисти Ленин беше име на герой от миналото, човек, известен единствено от легендите. Имаше много такива: Цезар, Иван Грозни, Наполеон, Чърчил, Сталин, Вашингтон, Джеферсън, Троцки, всички повече или по-малко съвременници един на друг (освен за педантичните историци). От гледна точка на далечната Втора империя, границите на предатомната история имаха склонността да се стесняват.
Каюткомпанията започваше да се пълни с учени и офицери. Морските пехотинци пазеха двете места начело на масата и непосредствено отдясно, макар че Хорват се опита да заеме едното. Когато войникът възрази с порой от руски думи, научният министър сви рамене, заобиколи от отсрещната страна и измести един от биолозите, после изгони учения до себе си и покани Дейвид Харди от дясната си страна. Нека адмиралът си играеше на престиж, ала и Антъни Хорват разбираше нещичко от тази игра.
Пристигнаха Каргил, Синклер и Ренър. После Сали Фаулър и капитан Блейн. Странно, помисли си министърът, сега Блейн влизаше в препълнена каюта без абсолютно никакви церемонии. Един от морските пехотинци им посочи местата от лявата страна в началото на масата, но Род и Сали седнаха в средата. Е, Блейн можеше да си го позволи. Положението му в обществото му се падаше по рождение. „И с моя син ще е така. Участието ми в тази експедиция би трябвало да е достатъчно, за да ме включат в списъка при следващото раздаване на благороднически титли…“
— Мирно!
Офицерите се изправиха, повечето учени също. Хорват се поколеба за миг, после също стана. Погледна към вратата, като очакваше да види адмирала, но там стоеше само капитан Михайлов. Значи щяха да го разиграят два пъти, помисли си министърът.
Адмиралът го изненада. Появи се тъкмо когато Михайлов заемаше мястото си и измърмори: „Продължавайте, господа“ толкова бързо, че сержантът от морската пехота не успя да съобщи за влизането му. Ако някой искаше да покаже презрението си към Кутузов, щеше да му се наложи да търси друга възможност.
— Командир Борман ще прочете откъс от заповедите за експедицията — спокойно каза главнокомандващият.
— Дванайсети раздел. Военен съвет. Параграф едно. Вицеадмиралът, командващ експедицията, се съветва с научния персонал и старшите офицери на „Макартър“, освен в случаите, в които преценява, че забавянето ще застраши безопасността на миноносец „Ленин“. Параграф две. Ако не е съгласен с вицеадмирала, началникът на научната част на експедицията може да поиска свикване на официален Военен съвет. Той може…
— Достатъчно, командир Борман — прекъсна го Кутузов. — В съответствие с тези заповеди и по официално искане на научния министър Хорват свиках този Военен съвет, за да даде съвет по въпроса за извънземните, искащи достъп до Империята. Заседанието ще се протоколира. Министър Хорват, имате думата.
„Леле, леле — помисли си Сали. — Атмосферата е като в олтара на «Свети Петър» по време на тържествена литургия в Нови Рим. Официалността трябва да уплаши всеки, който не е съгласен с Кутузов.“
— Благодаря ви, адмирале — учтиво отвърна Хорват. — Като имам предвид, че е възможно разискването да се проточи — в крайна сметка, обсъждаме навярно най-важното решение в живота си — смятам, че нещо освежително няма да ни е излишно. Бихте ли помолили хората си да ни донесат кафе, капитан Михайлов?
Кутузов се намръщи, ала нямаше основание да отхвърли молбата.
Това също разтопи донякъде леда в каюткомпанията. Докато стюардите се суетяха наоколо и във въздуха се носеше аромат на кафе и чай, част от хладната официалност се изпари, точно както предвиждаше министърът.