Колието на кралицата

— Не мога да ви я кажа — възрази Луи. — Понеже Ваше величество държи много да я узнае, има само един начин — Ваше величество да я чуе сама. Така, ако младият мъж каже нещо погрешно, кралицата няма да се сърди нито на недискретния, който може да разпространи тайната, нито на неразумния, който може да я прикрие.

— Харесва ми вашето приятелско чувство — високо каза кралицата — и вярвам, че господин Дьо Шарни говори странни неща, докато бълнува.

— Неща, които Нейно величество трябва да чуе, за да ги прецени — рече добрият доктор.

Той хвана леко ръката на развълнуваната кралица.

— Но внимавайте — отвърна кралицата, — няма да направя нито крачка, без да имам до себе си благонадежден човек.

— Тази вечер ще имате само мен. Става дума да преминем през моя коридор, който има по една врата в двата края. Ще заключа вратата, през която ще влезем, и никой няма да бъде край нас.

— Доверявам се на моя скъп доктор — добави кралицата.

Тя излезе подръка с Луи много развълнувана и разтреперана от любопитство. Лекарят затвори първата врата, приближи се до втората и залепи ухо.

— Добре! — каза кралицата. — Значи тук е вашият болен.

— Не, госпожо, той е във втората стая. О, ако беше тук, щяхте да го чуете още в началото на коридора! Слушайте от тази врата.

Чуваше се наистина нечленоразделен шепот, някакви стенания.

— Той стене, той страда, докторе.

— Не, той не стене. Говори съвсем нормално. Ето, ще отворя вратата.

— Но аз не искам да вляза при него — извика кралицата и се отдръпна назад.

— Аз не ви и предлагам — отвърна лекарят. — Казвам само да влезете в първата стая и оттам, без опасност да ви видят, ще можете да чувате всичко, каквото се каже при ранения.

— Цялата тази тайнственост, всички тези приготовления ме плашат — каза тихо кралицата.

— А какво ще бъде, когато го чуете! — отговори лекарят.

Той влезе сам при Дьо Шарни. Болният се опитваше да повдигне главата си, натежала, като че ли бе от олово. По челото му се стичаше обилна пот на блестящи като перли капчици и прилепваше на слепоочията отпуснатите му къдрици. Изнурен, смазан, неподвижен, той бе само мисъл, чувство, отражение, тялото му живееше само от този пламък, който непрекъснато се оживяваше и усилваше в главата му, както фитилът на нощна лампа от алабастър. Шарни разказваше сам на себе си срещата с немската дама в каляската по пътя между Париж и Версай.

— Германка! — повтаряше непрекъснато Дьо Шарни.

— Да, германка, по пътя към Версай, известно е — каза докторът.

— Кралицата на Франция… — извика изведнъж Дьо Шарни.

— Е? — попита Луи и погледна към кралицата в съседната стая. — Само това. Какво ще кажете, госпожо?

— Да, ужасно е — прошепна Шарни — да обичаш един ангел, една жена, да я обичаш лудо, да даваш живота си за нея, а в отговор, като се приближиш до нея, виждаш само една кралица, потънала в кадифе и злато, метал или плат, но без сърце.