Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
— Да, племенникът на господин Дьо Сюфрен.
Тези думи имаха магическо въздействие. Шарни мигом бе залят с благоуханна вода и имаше чувството, че е заобиколен най-малко от десет жени.
Веднага наредиха да доведат лекар, който бързо прегледа болния. Кралят, който се интересуваше от всякакви науки и бе състрадателен към всички болки, не се отдръпна, а остана през цялото време на прегледа. Първата грижа на лекаря бе да съблече куртката и ризата на младия мъж, за да имат гърдите му достъп до въздух. Но като свали дрехите му, той откри нещо, което никак не очакваше.
— Рана! — каза с още по-голям интерес кралят и пристъпи, за да види със собствените си очи.
— Да, да — прошепна господин Дьо Шарни, опита се да се надигне и погледна наоколо с премрежени очи, — това е стара рана, която се е отворила. Няма нищо…
— О, отдавнашна рана… Така ви се иска да я представите, господине. Ръбът на раната е твърде скорошен, кръвта е много ярка, не са минали повече от двадесет и четири часа.
Неотстъпчивостта на лекаря сякаш даде сили на Шарни. Той стана и каза:
— Предполагам, че не вие ще ми съобщите кога съм получил раната, господине. Казвам ви и повтарям, че тя е стара.
Точно тогава Шарни забеляза краля и закопча куртката си, като го обхвана срам, че такъв прочут зрител е бил свидетел на неговата слабост.
— Кралят! — промълви той.
— Да, господин Дьо Шарни, аз самият, благославям небето, че дойдох тук да ви донеса успокоение.
— Драскотина, сир — заекна Шарни, — една стара рана, сир, това е всичко.
— Стара или нова — каза Луи XVI, — раната ми показа вашата кръв на смел благородник.
— На когото два часа на легло ще възвърнат здравето — добави Шарни и пожела пак да стане, без да си дава сметка за силите си. С потиснато съзнание и треперещи крака Шарни се повдигна, за да падне отново в креслото.
— И така — каза кралят, — той е много болен.
— О, да — отвърна лекарят с хитър и предпазлив глас, в който се прокрадваше молба за повишаване в службата. — Обаче можем да го спасим.
Кралят бе честен човек, той бе разбрал, че Шарни крие нещо. Тази тайна беше неприкосновена. Всеки друг можеше да я научи от устата на лекаря, който така любезно я предлагаше, но Луи XVI предпочете да я остави на притежателя й.
— Не искам — каза кралят — господин Шарни да бъде изложен на опасност, като се върне вкъщи. Господин Дьо Шарни ще остане във Версай. Нека извикат чичо му, господин Дьо Сюфрен, и след като се отблагодарят на господина за проявената грижа — кралят посочи услужливия доктор, — ще идете да потърсите моя хирург — лекаря Луи. Мисля, че той е в казармата.
Един офицер бързо отиде да изпълни разпорежданията на краля. Други двама се заеха с господин Дьо Шарни и го занесоха в дъното на галерията, в стаята на офицера на стражата. Тази сцена се разви по-бързо, отколкото сцената между кралицата и господин Дьо Кросън.
Веднага съобщиха на господин Дьо Сюфрен и повикаха доктор Луи, за да замести неслужебния лекар. Ние познаваме доктор Луи, честен, разумен и скромен човек, повече с практически умения, отколкото с изключителни умствени способности. Зад хирурга, вече зает с пациента си, се суетеше адмирал Дьо Сюфрен, на когото един военен куриер току-що бе донесъл новината. Прочутият адмирал мореплавател не можеше да проумее какъв е този припадък и какво е това внезапно неразположение. Той взе ръката на Дьо Шарни и погледна безжизнените му очи.
— Странно! — каза той. — Знаете ли, докторе, моят племенник никога не е боледувал.
— Това нищо не значи, господин адмирал — отвърна докторът.
— Въздухът във Версай е много тежък, аз съм бил с Оливие, повтарям ви, десет години наред в открито море и той винаги се е проявявал като силен мъж, изправен като мачта.
— Сега е от раната му — каза един от присъстващите офицери.
— Каква рана? — попита адмиралът. — Оливие никога не е бил раняван.
— О, извинете! — отговори офицерът и показа окървавената кърпа. — Аз смятах…
Господин Дьо Сюфрен видя кръвта.
— Добре — каза рязко лекарят, който току-що бе усетил пулса на болния, — сега няма да спорим за причината на болката. Имаме болен, това стига, за да се опитам да го излекувам, ако е възможно.
Адмиралът не обичаше двусмислените думи, свикнал бе хирурзите от неговите екипажи да говорят открито.
— Много ли е опасно, докторе? — попита той още по-развълнуван.
— Почти колкото едно порязване при бръснене с ножче.
— Добре. Благодарете на краля, господа. Оливие, ще се върна да те видя.
Оливие раздвижи очи и пръсти, сякаш за да благодари едновременно на чичо си, който го напусна, и на доктора, който оставаше край него. После, доволен, че лежи, оставен на грижите на човек умен и благ, той се престори, че заспива.