Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
— Не знам за останалите — прекъсна ме нервно слаб брадат черек с фанатичен плам в погледа, — но аз нямам намерение да се подчинявам на някаква си женска!
Направих незабележим жест. Лъскавата му ризница и полуизваденият от ножницата бляскав меч изведнъж се покриха с ръжда. Сетне започнаха да се разпадат и се посипаха по пода като тъмночервен прах.
— Не ти ли е хрумвало, че някой може да те разоръжи и по този начин? — спокойно попитах аз. — И тъй като вече не си въоръжен черек, не те ли е поне мъничко страх?
Накрая взе да ми дотяга от тяхната глупост.
— Достатъчно! — прогърмях застрашително. — Или се махай от Сендария, Алрег, или ще потопя Черекския полуостров обратно в морето! Така ще можеш да опиташ какво е да си крал на рибите. Прибери си хората у дома!
Това не беше най-дипломатичният начин на общуване, но самодоволният шовинизъм в двора на Алрег накрая наистина взе да ме ядосва. Явно съм „обикновена жена“, както се каза! Само като си помисля за това, и кръвта ми кипва!
По-късно се оказа, че визитата ми във Вал Алорн има и някои положителни страни. След като изтърпя неколкомесечните истерични протести на недоволниците от Мечия култ, Алрег предприе решителни действия и смачка за пореден път главата на фанатизма. Забелязала съм, че на всеки петдесет години култистите из алорнските кралства трябва да бъдат поставяни на място.
През следващия век и половина името ми все по-дълбоко потъваше в прашните исторически книги, а на мен все по-рядко ми се отдаваше случай да посетя къщата си край езерото Ерат. Последният човек, който я поддържаше, умря и аз не открих основателна причина да го заместя с някой друг. Въпреки това все още обичах този дом и мисълта, че при някое вражеско нашествие може да бъде плячкосан и опожарен, никак не ми беше по душа. Ето защо една пролет прекосих Сендарските планини и направих така, че той да остане недосегаем за чуждите грабители. Ерат беше отстъпил мястото си на Сендария и моето бившо херцогство се беше свило до пределите на тази единствена къща.
Обмислих няколко решения, но най-простото от тях се оказа най-добро. Хрумна ми в една чудесна пролетна вечер, докато гледах езерото отвъд превърналата се в истинска джунгла розова градина. Какъв по-добър начин да предпазя къщата си от това да я прикрия с щит от рози!
Още на следващата сутрин се захванах за работа и „поощрих“ розовите храсти да се издигнат високо нагоре и да плъзнат през долината чак до езерото. Когато приключих, около мен нямаше вече храсти, а цели дървета. Те образуваха непроходим гъсталак от здраво преплетени клони с остри шипове, който щеше да предпазва къщата ми, докато свят светува.
Доволна от изпълнената задача, аз се завърнах в майчината къща и се залових с безкрайните си научни изследвания. След като бях се погрижила да съхраня миналото, вече можех спокойно да погледна в бъдещето.
Вярата, че бъдещето на света е кодирано в Кодекса на Мрин и Кодекса на Дарине, вече се беше превърнала в семейна черта. Да се изучават бълнуванията на оглупелия от старост алорнски воин и бръщолевенията на един доказан идиот, който трябваше да бъде окован с вериги заради неговата собствена безопасност, беше наистина изтощителна работа.
Постепенно започнах да се убеждавам в съществуването на един друг, паралелен на нашия земен свят. В него събития, които иначе ни се струваха дребни и незначителни, имаха огромна тежест. Случайна среща между двама търговци по улиците на Тол Хонет или свада между двамина златотърсачи в планините на Гар ог Надрак можеха да се окажат много по-съдбоносни от сблъсъка на две армии. Постепенно взех да проумявам, че именно тези незначителни случки са събитията — редките и невидими на пръв поглед съвпадения между двете иначе напълно различни пророчества. Дори едно единствено събитие можеше да обърне съдбата не само на този свят, но и на цялата Вселена.
Изучаването на нещо толкова значимо ме погълна дотам, че загубих представа за времето. Вече трудно можех да определя кой век и коя година сме.
Сигурна съм, обаче, че беше 3761 — не за друго, а защото направих справка в някои толнедрански исторически книги — когато последният император от Втората Борунска династия избра своя наследник, вместо да остави решението в ръцете на корумпирания Съвет на консултантите. Бездетният император Ран Борун XII види се е бил много прозорлив човек, защото той възкачи на трона Хорбитите, а поне по онова време всичко показваше, че те са особено надарени. Първият от новата императорска фамилия Ран Хорб I, се отдаде на старото хоби на Боруните да строят пътища за свързването на толнедранския пазар с останалата част от света. Неговият син обаче — Ран Хорб II — превърна това хоби в мания. Дори посреднощ из западните земи можеха да бъдат открити строителни бригади, които павираха новите шосета. Толнедранските дипломати изоставиха всяка друга дейност и се съсредоточиха върху „спогодби за взаимно сътрудничество, което ще е за благото и на двете страни“. Те подхранваха илюзията, че Толнедра е настроена добросъседски, но в действителност пътищата бяха използвани изключително от толнедранските търговци.