Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
Херцог Гартеон нямаше наследници и неговата смърт приключи господството на фамилията Ориман над Астурия. Кавгите и разправиите кой да седне на трона така завладяха умовете на астурианската аристокрация, та всички планове за завладяване на съседни земи останаха на заден план. Моите южни граници бяха оставени на мира.
След години Малон и генерал Холбрен остаряха и напуснаха тази земя по естествения ред на живота. Върнах се в къщата при езерото за погребението на Малон. После дойде ред да поговоря с неговия син. За моя изненада той се оказа удивително добре образован млад човек, който по необясними причини използваше единствено своята фамилия — Килансън. Въпреки че не можех да разбера мотивите му, тази приемственост ме караше да се чувствам сигурна и в безопасност. Килансън рядко преминаваше на васитски диалект. Случваше се да го прави, само когато беше развълнуван. През останалото време говореше на изящния език, който през вековете се наложи като официален в моите бивши владения.
В началото на тридесет и втори век взех постепенно да съкращавам обслужващия персонал в господарската си къща край езерото Ерат. Най-накрая останаха само няколко души, които я поддържаха да не рухне съвсем. Останалите от семейство Килансън уредих на друга работа. Постепенно споменът за мен взе да избледнява в паметта на поданиците ми. Те вече наричаха себе си сендари, а името ми се срещаше единствено в историческите книги и фолклора.
Въпреки това на мен ми се наложи на няколко пъти да наруша уединението си в къщата на мама. В средата на тридесет и втори век главатарите на Мечия култ успяха да убедят крал Алрег, че Сендария е естествено продължение на неговото кралство и че Белар, алорнското божество, ще се разгневи ужасно, ако череките престъпят религиозните си задължения и не нахлуят в моето бивше херцогство. За пореден път ми се наложи да наливам ум в дебелите глави на някои алорни. Когато един особено нахален граф на име Елбрик атакува брега и плячкоса Дарине, аз се превърнах в сокол и отлетях към Вал Алорн, за да разменя две-три думи с краля на Черек. Кацнах върху бойниците на струпания безразборно палат на Алрег, спуснах се по няколко вити стълби и най-сетне се озовах в опушената му тронна зала.
Крал Алрег беше огромен човек с голяма и гъста руса брада. Макар да нямаше видима причина за това, той носеше стоманен шлем и ризница от преплетени метални халки. Заварих го да се смее гръмогласно на нещо, възседнал огромния си трон с халба бира в ръка. По всичко личеше, че крал Алрег се имаше за войнствен владетел.
Един облечен в ризница страж до вратата ме дръпна за ръката, когато влязох.
— Мястото ти не е тук, жено! — грубо рече той. — В тронната зала на Алрег е позволено само за мъже!
— Искаш ли да останеш и занапред с две ръце? — попитах нахалника, взирайки се заплашително в него.
— Виж какво, жено… — започна той, но все пак ме пусна. А после се отърколи по грубия под, когато силата на Волята ми го удари в гърдите. Надигнах глас, така че да надвикам пиянската врява в залата и да съм сигурна, че всички ме чуват.
— Алрег от Черек! — прогърмя викът ми и даже стените потрепериха от неговата сила.
Кралят на Черек, очевидно полупиян, се надигна на крака и залитна.
— Кой пусна тая женска да влезе тук? — заплашително попита той.
— Аз сама си го позволих, Алрег — отговорих. — Двамата с теб трябва да си поговорим.
— Зает съм.
— Освободи се тогава. Незабавно!
Минах бързо покрай изпускащия кълба пушек огън, стъкнат направо върху пода — помещението приличаше повече на обор, камо ли на официална тронна зала — и се изтръгнах от хватката на няколко стражници, опитващи се да ме уловят. Макар и с леко замъглено съзнание, Алрег все пак успя да схване, че се случва нещо необичайно. Най-сетне се добрах до подиума, на който се намираше тронът, и втренчих в краля враждебен взор.
— Виждам, че на мястото на Мечото рамо се е настанил някакъв пиян глупак — процедих унищожително. — Колко тъжно. Сигурно ще е страшно разочарован, ако го разбере.
— Не ти разрешавам да ми говориш така! — избухна той.
— Грешиш, Алрег. Мога да ти говоря, както преценя за правилно. Незабавно прибери този варварин Елбрик от Дарине!
— Нямаш право да ми заповядваш! За коя се мислиш пък ти?
Но в този момент един от по-трезвите му придворни край трона изведнъж смъртно пребледня.
— Ваше Величество! — сподавено се обърна той към своя господар. — Това е Поулгара Магьосницата!
— Я не ме прави на глупак! — изсумтя Алрег. — Няма такава жена!
— Погледнете я по-внимателно, Ваше Величество! Вижте белия кичур в косата й! Тя е Поулгара, дъщерята на Благословения Белгарат! Ако реши, може в един миг да Ви превърне в жабок!