Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
Кръстосвах новото кралство надлъж и нашир няколко години подред. Най-често оставах незабележима за околните. Колкото повече време минаваше, толкова повече се убеждавах, че нашият експеримент се оказа успешен. Сендария процъфтяваше, а селяните бяха доволни. Успокоих се, че съм изпълнила и последния си дълг като херцогиня на Ерат. С това удържах и на клетвата си пред Онтроуз.
Тъй като вече нямах никакви отговорности по онези земи, аз се върнах обратно в къщата на майка ми към моите научни занимания.
Пътната мрежа на Ран Хорб и особено нейната сендарска част засегна болезнено интересите на череките. Тя правеше напълно ненужни техните умения да се борят с водовъртежите при Вълната на Черек и да прекарват товари оттам. Откъм Вал Алорн се надигна вълна от недоволство, но тъй като още никой не е успял да потопи сухоземен път, то и техните вопли останаха без резултат.
Пътната система на толнедранците се разпростря много отвъд Сендария и нейното влияние се усети най-силно в южните кралства. Първите контакти между различните толнедрански предприемачи и мургите бяха твърде колебливи и придружени с взаимно дебнене. Не след дълго обаче стоки от земите на ангараките взеха да се появяват по пазарите на Тол Хонет, Тол Борун, Тол Хорб и Тол Ворду. Враждебността на мургите започна постепенно да се смекчава, а търговията между Изтока и Запада от тънка струйка се превърна в пълноводна река.
Отминаването на всяко хилядолетие обикновено биваше отбелязвано с бурни тържества в Западните кралства. Случи се така, че в края на поредното хилядолетие аз навърших две хиляди години. Изобщо не обърнах внимание на този юбилей.
В ранната пролет на 4002 г. отново си припомних, че ако искам да ям следващата зима, не е зле да изляза в градината. Оставих книгите настрана за няколко седмици и започнах да се ровя в калта.
Обръщах с лопата земята в лехите, когато татко взе да кръжи над главата ми. На мига усетих, че се е случило нещо важно, защото използва формата на сокол само в спешни случаи. Щом кацна, той бързо премина в естествената си форма, а по лицето му се четеше вълнение.
— Имам нужда от теб, Поул! — рече трескаво.
— И аз веднъж имах нужда от теб, помниш ли? — отвърнах, без дори да се замислям. — Тогава ти не го взе много присърце. Е, сега е мой ред да ти върна услугата. Върви си, татко.
— Не е време за уреждане на стари сметки, Поулгара. Трябва да отидем до Острова на бурите незабавно. Горек е в опасност.
— Кой е Горек?
— Изобщо ли не те интересува какво става по света извън градината ти? Да не си си загубила ума? Не можеш да се отметнеш от поетата отговорност, Поул! Ти все още носиш предопределението си и ще дойдеш с мен на острова, дори ако се наложи да те взема в ноктите си!
— Не ме заплашвай, старче! Кой е този Горек, дето толкова се тревожиш за него?
— Той е риванският крал, Поул, Пазителя на Сферата.
— Череките охраняват Морето на бурите. Нито една флота на света не може да премине през пръстена на корабите им.
— Опасността не идва по море, Поул. Извън стените на града има търговски квартал — оттам идва заплахата.
— Да не си полудял, татко? Защо си разрешил на чужденци да живеят на острова?
— Това е дълга история и сега няма време да ти я разказвам.
— Откъде разбра за опасността?
— Току-що разтълкувах значението на един пасаж от Кодекса на Мрин.
Това премахна с един замах цялата ми подозрителност.
— Кой стои зад всичко това? — попитах.
— Доколкото разбирам, в дъното е Селмисра. Тя има агенти в квартала и им е наредила да убият риванския крал и цялото му семейство. Ако заговорът успее, Торак печели.
— Докато аз все още дишам, това няма да се случи. Сигурно пак е от коварствата на Ктучик.
— Вероятно, но ми се струва доста префинено, за да е в неговия стил. Тоя път може да са Урвон или Зедар.
— Ще разберем това по-късно, сега само си губим времето. Да вървим на острова и да се опитаме да предотвратим нещастието, докато още е възможно.
Двадесет и пета глава
Най-прекият път до Острова на бурите минаваше през Улголанд. Разумните хора винаги гледат да избегнат това място, но този път нямаше никакво време. Освен това двамата с баща ми щяхме да летим на няколко десетки метра над ловните полета на алгротите, хрулжините и елдраците. Краткият ни сблъсък с харпиите точно преди да прелетим над Пролгу обаче беше твърде подозрителен.