Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Волфганг дълго отлага отговора. Когато се залови за перото, написа само няколко реда: отмина с мълчание бащините упреци, съобщи, че отива в Мюнхен да се види с госпожица Алоизия и оттам незабавно се връща вкъщи. Но нали сам татко бе намислил мама да отиде с него в Париж, а не той? Волфганг не откриваше вина за това у себе си, чувствуваше се дълбоко засегнат и все пак се мъчеше да пише на баща си колкото може по-мило, като си мислеше: татко ме упреква и тутакси признава, че ме обича, а аз в нищо не го упреквам, защото също го обичам. Волфганг молеше бога срещата с баща му да мине без повече упреци, но на душата му бе тежко. Въпреки това пред Алоизия той трябва да застане като победител. Не можеше да повярва, че с нещо е виновен за смъртта на мама.
Пристигна в Мюнхен през първия ден на Коледа и веднага се упъти към Веберови. Жилището им беше близо до театъра и резиденцията на курфюрста и Волфганг веднага забеляза, че материалното състояние на семейството се е подобрило чувствително. Къщата беше голяма и внушителна — като на богатите бюргери.
Вратата отвори Фридолин; като видя на прага Волфганг, отдръпна се назад и смутено избъбри:
— Чухме, че майка ви е боледувала от заразна болест.
— Глупости! Имаше възпаление на червата. Как е Алоизия?
— Прекрасно. Вие навярно знаете за нейната сполука.
— Разбира се. И от душа се радвам. Знаех, че бърже ще преуспее.
— Вашите уроци й бяха от полза. — Но Вебер продължаваше да държи Волфганг на вратата, без да го покани.
Предположила, че е пристигнал господин Моцарт, зад Фридолин се показа Констанце и учудено попита:
— Татко, защо не го поканиш да влезе?
Когато Фридолин не помръдна от мястото си, Констанце сама хвана Волфганг за ръката и го въведе в гостната. Волфганг забеляза, че девойката има вече по-солиден вид, но мислите му бяха напълно заети с Алоизия, той не виждаше нищо друго, не видя дори радостта, грейнала в очите на Констанце.
Такова безразличие огорчи девойката и тя повика сестра си. Първа обаче се появи Цецилия Вебер; едва след като се убеди, че Волфганг е напълно здрав и с нищо не може да ги зарази, майката разреши на Алоизия да влезе в стаята.
Волфганг най-сетне остана насаме с любимата, но от смущение не знаеше какво да каже. Сърцето му биеше лудо, той така бе очаквал радостната среща, а Алоизия стоеше хладна и чужда. Безсилен да понесе това, той горещо възкликна:
— Алоизия, толкова тъгувах без вас в Париж!
— Много жалко.
— Едва дочаках деня, когато отново ще ви видя.
— Нима?
— И съм готов да сторя всичко, за да бъдете щастлива!
— Сериозно ли, господин Моцарт? — попита тя вече с интерес.
— Никога не съм бил по-сериозен. Алоизия, скъпа, омъжете се за мен!
— Какво казахте? — Лицето й изразяваше почуда.
— Станете моя жена. Още сега. Имам хубава служба в Залцбург и ще мога да настаня и вас; не по-зле, отколкото тук, в Мюнхен.
Това смешно мъничко човече иска да се ожени за нея! Алоизия се усмихна в себе си. Той се наведе да я прегърне, за да се убеди във взаимната им любов, но тя с неприятно чувство вдигна ръце и се отдръпна.
— Ако не ви харесва Залцбург, ще се помъча да си намеря място тук.
— В Мюнхен едва ли ще намерите място. Пред вас ще говорят хубави неща, но на служба няма да ви вземат, както навсякъде другаде. Въпреки всичките ви големи мечти.
— Шегувате се. Навярно искате да проверите доколко съм искрен.
— Ни най-малко. Мисля, че е крайно време някой да ви каже истината.
— А ариите, които написах за вас? Които пеехте с такова удоволствие?
— Вие сте опитен композитор и знаете как се пише за женски глас.
— Но не и как се люби женското сърце?
Алоизия го гледаше втренчено. „Никога не съм кокетничила с него“ — мислеше си тя. Сам си е виновен, задето си е загубил ума. Майка й искаше да бъде любезна с господин Моцарт, той от малък бил свикнал на женски ласки и внимание; можел да се окаже и полезен, понеже имал широки връзки сред силните на деня, но Волфганг вече не беше очарователно дете, сензация, чудо на природата; беше дребен, слабичък и с незначителна външност младеж, при това навсякъде търпеше неуспехи. Дори облечен по парижка мода — червен камзол с черни копчета, — той не бе станал нито привлекателен, нито романтичен и съвсем естествено курфюрстът не пожела да го вземе в капелата си.
Госпожа Вебер влезе в стаята и прекъсна разговора им: