Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
— Направих я твърде хубава за вкуса на нашите залцбургски магарета. От Мюнхен не поръчаха ли да им напиша опера?
— Чакам писмо всеки ден.
— Честна дума, татко, не зная дълго ли ще мога да изтърпя този Залцбург.
— Аз го търпя вече повече от четиридесет години и както виждаш, не съм се побъркал.
„Но аз съм съвсем друг — помисли Волфганг. — Татко обича да преподава, а аз не. Татко е роден за педагог, а на мен не ми стига търпение за това. Татко престана да композира, а аз чувствувам, че едва сега започвам. Имам да кажа толкова много; колкото повече опознавам музиката, толкова повече мелодии се раждат в главата ми. Ако имах пред себе си поне десет години спокоен, осигурен живот, колко нещо бих създал! Особено за сцената. Татко е прав, солото за сопрано във Вечернята е написано за оперна примадона, но ако се съглася с това, той ще почне да ме упреква в своеволно отношение към музиката за Колоредо. Ето защо я нарекох «Laudate Dominum»38, ала това не намали любовта ми към тази ария — това е тъкмо ария, макар стилизирана. Ако не получа наскоро поръчка за опера, ще полудея. Тъкмо сега, когато се уча да пиша истинска вокална музика, трябва да се задоволявам с отвратителните гласни струни на залцбургските певци. През всичкото време се стараех да намаля нашите дългове и колко е обидно, че досега не можем да се отървем от тях. Но много по-трудно е да се живее без хубава музика. А сегашната музика в Залцбург е обречена на смърт.“
Една неделя след служба в катедралата Волфганг, като не можеше да гледа как Колоредо приема поздравления — защото всички бяха очаровани от неговата музика, — си проби път през тълпата, окръжила архиепископа, и се упъти към близката църква „Свети Петър“, където мама искаше да бъде погребана. Това бе най-старата църква в Залцбург, а нейното гробище се намираше в самото подножие на Монхсберг. Но и тук уединението се оказа невъзможно: край много от гробовете имаше хора и Волфганг навлезе в един криволичещ, изсечен в камъка проход, който водеше за катакомбите в скалите на Монхсберг. Тук бяха погребани първите християни от Залцбург, мнозина умрели мъченически, и това място се смяташе за свято.
Бе топъл, слънчев септемврийски следобед през 1780 година и макар че бяха изминали повече от две години след смъртта на мама, Волфганг изведнъж почувствува остро болката от тази загуба. Поиска му се да се помоли тук за душата й — мама щеше да остане доволна, — ала обстановката му действуваше угнетително. От каменните стени на прохода, където никога не проникваха слънчеви лъчи, вееше леден хлад, стъпалата бяха груби, от нешлифован камък, сред мъртвата тишина неговите стъпки кънтяха с мрачно ехо. За да се изкачи по-далеч, трябваше да се хваща за пукнатините в каменната стена. Трудно се вървеше, беше му уморително и страшно.
Като достигна една открита от всички страни малка площадка, Волфганг изпита облекчение. Колко хубаво е да си отново на чист въздух, да се любуваш на светлината и слънцето! Обгърна с поглед планините, сдиплили се около Залцбург, и по-остро от всякога се почувствува затворник. Застанал тук, на една от скалите на Монхсберг, той се намираше почти на една плоскост с двете островърхи кули на катедралата, но планините, които ограждаха Залцбург, помрачаваха настроението му. Тези планини винаги са си били тук, те притискаха града като в клещи, готови сякаш всеки миг да се стоварят върху главата на Волфганг; и все пак в подножието на скалите се гушеха къщи, те стояха там от векове. А право напред се издигаше крепостта Хохензалцбург, господствуваща отколе над града.
Волфганг заслиза към гробището и изведнъж зад гърба си дочу стъпки. „Кой е там?“ — извика той. Отговор не последва. Стъпките продължиха да ехтят някак неестествено силно. Интересно дали така крачи дяволът, когато преследва човек? И съществува ли изобщо дяволът? Ако съществува, сигурно ще го срещнеш тъкмо на такова място. Когато Волфганг слезе от възвишението, стъпките замряха. Но останаха нервните тръпки, те засилиха още повече отвращението му към гробищата и желанието да избяга от Залцбург.
Няколко минути по-късно, както крачеше към катедралата по обикновено безлюдната уличка зад нея — беше забравил нотите си на органа и искаше да ги вземе, докато не са се изгубили, — Волфганг изведнъж видя да идва насреща му Карл Арко. Уличката беше тясна, двама не можеха да се разминат. Ако протегнеш ръка, ще докоснеш стената на отсрещната къща. В главата на Волфганг се въртеше мисълта: кой от двамата ще трябва да стори на другия път.
Отстъпи той. Хлътна в първия вход, който му попадна, като се престори, че търси някакъв адрес и се готви да влезе. Главният иконом продължи пътя си, а Волфганг, долепен до вратата, се почувствува оскърбен.
38
„Хвалете бога“ (лат.). — Б.пр.