Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
После, понеже татко настойчиво искаше да знае всички подробности за мамината болест и смърт — сякаш щеше да произнася присъда, — Волфганг подробно изложи какво се бе случило, макар че направи това с неохота, защото преживяното отново изплува с остра болка и той едва смогваше да пише; ридания давеха гърлото му.
Най-тежко беше изпращането на мамините вещи у дома според желанието на татко. Волфганг се постара да опакова всичко колкото може по-грижливо — мама така обичаше реда: дрехите й, пръстена, часовника и другите скъпоценности, но това бе много болезнено и сълзи замрежваха очите му. Татко навярно би сторил всичко по-умело, обаче най-добре щеше да бъде той да не възлага на сина си такова нещо. И все пак Волфганг продължаваше да гледа на себе си с татковите очи. За да повдигне малко настроението на баща си. Волфганг приложи към мамините вещи френското издание на „Школа за цигулка“, прелюдиите, написани от него за Нанерл, и копие от партитурата на симфонията, написана за Льогро. Според уговорката Льогро след заплащането й придобиваше правата на неин собственик и напълно можеше да се разпорежда с партитурата. Но понеже той бе платил само половината от възнаграждението, Волфганг за една нощ записа симфонията по памет. Французите искаха да го надхитрят, но той ще им даде да разберат! Помнеше всяка нота на симфонията си. Новите му произведения ще повдигнат духа на татко и Нанерл: такива подаръци винаги им носеха радост.
Успя да превъзмогне меланхолията си едва когато започна отново да композира. Госпожа д’Епине му предостави стая и своя клавесин, но той много не се трогна от щедростта й: тя му отстъпи стаята, в която лежеше, когато биваше болна. Там липсваше дори дрешник, имаше само едно легло — клавесина внесоха от друга стая — и аптечка с лекарства. Но като работеше, Волфганг се стремеше да не обръща внимание на това. Бе изпълнен с желание да твори, помнейки съвета на татко в последното му писмо:
„Ако поради болестта и смъртта на мама си изгубил всичките си ученици, напиши нещо ново. Дори в случай че се наложи да продадеш написаното на безценица, твоята известност непременно ще нарасне и освен това няма да задлъжняваш.
Старай се обаче тези пиеси да бъдат къси, простички и общодостъпни. Помни, Бах пишеше само малки пиеси, но се славеше като най-преуспяващ композитор в Лондон. Леката музика също може да бъде прекрасна, ако е написана с естествен, плавен, непринуден маниер и същевременно правилно конструирана. По-трудно е да се пише такава музика, отколкото хармонически сложни неща, непонятни за широката публика, или произведения, в които има благозвучни мелодии, но които са мъчни за изпълнение. Нима Бах е принизил таланта си, съчинявайки подобна музика? Ни най-малко. Безупречната композиция, правилният строеж — ето какво отличава таланта от посредствеността дори в лекия жанр.“
Ала даже като композираше една простичка соната, достъпна за всеки музикант от средна ръка и понятна за слушателите, Волфганг непрестанно мислеше за мама и тъгата му намери отражение в музиката — тя стана печална както никога. Волфганг си мислеше: как човек остарява? И как безропотно умира? Той скръбно се усмихна; да се намери отговор на тези въпроси бе невъзможно, но той пишеше, изливайки в музика своите преживявания — и това му носеше облекчение.
Волфганг тъкмо завърши черновата на сонатата в ла-минор и я просвирваше, нанасяйки известни поправки, когато в стаята влязоха Грим и госпожа д’Епине. Навярно имат да ми кажат нещо важно, реши Волфганг, иначе защо биха се морили до горния етаж?
— Сонатата е доста гръмка. Събудихме се от нея — каза баронът.
Волфганг изведнъж съобрази, че е вече полунощ; беше писал, без да си дава сметка за времето. Той се извини.
— Ние трябва да поискаме от вас извинение за безпокойството — отвърна госпожа д’Епине. — Но не се чувствувам добре.
Грим имаше по-скоро недоволен, отколкото смутен вид. Той внимателно прегледа новата соната. Волфганг попита от учтивост:
— Какво е вашето мнение, господине?
— В нея има толкова скръб и отчаяние, че никой не ще я купи — саркастично забеляза баронът.
— А аз се надявах, че ще се хареса. „Това е най-хубавата от всичките ми сонати“ — помисли си Волфганг.
— Баронът се безпокои, че сонатата не отговаря на френския вкус — додаде госпожа д’Епине.
— Ще се постарая да направя другите сонати по-достъпни за широката публика.