Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

— Графиня Лодрон ти помогна да си възвърнеш мястото в Залцбург. Тя има право да разчита на известна благодарност.

— А акомпаниментът? Написах го за оркестър с манхаймска звучност, величествено и изразително, а нашите музиканти свириха кой както му дойде.

— Ще свирят по-добре, когато на пианата бъдете ти и Нанерл.

— Никога няма да свирят по-добре. Моята Концертна симфония, в която, както твърдиш, има такава дълбочина и зрелост и която така обичаш, бе опропастена, а я изпълняваха най-добрите солисти на Залцбург — Брунети и Хайдн. Зная, че Брунети, като остаря, почна да свири по-лошо, но Хайдн ме удиви. Навремето, когато изпълняваше музика, която му харесва, той винаги биваше трезвен. Нима толкова му е опротивял Залцбург, че не може вече да свири на виола?

— Ще отидеш в Мюнхен и приятелите ти ще я изпълнят там както трябва.

— Колоредо обаче смята, че Концертна симфония, според мен най-прекрасното нещо, което съм написал, била твърде тежка и дълга. А дивертиментото в ре-мажор, достъпно за най-елементарните слушатели, по негово мнение е много приятно.

— Добре познаваш вкуса му, за да се учудваш.

— Но съм принуден да задоволявам този вкус! Коронационната меса — най-добрата от всичките ми меси — е написана за глас като на Манцуоли, а тук възложиха солото на едно ревящо магаре.

— Трябва да я изпълнят на всяка цена във Виена.

— След сто години? Когато няма да ме има вече?

— Дори да е така! — тържествено заяви Леополд.

— Кой знае какъв вкус ще имат хората след сто години. От всички произведения, които композирах през последните осемнадесет месеца, най-много обичам „Vesperae solemnes de confessore“37 макар да носи надуто название, а негова светлост съобщи на вашия покорен слуга, че тя е прекалено драматична, прекалено светска, сякаш, като съм я написал, съм извършил смъртен грях, за което трябва да отида в чистилището.

— Не си съвсем прав, Волфганг. Преувеличаваш!

— Граф Арко, който нямало да се меси в музикалните въпроси — така поне ми беше обещано, когато давах съгласие да се върна в Залцбург, — със садистична радост съобщи, че по мнение на негова светлост, написвайки соло за сопрано, аз съм имал предвид оперна примадона, не солистка от църковен хор.

„А нима не е така? Нима не си имал предвид Алоизия Вебер?“ — щеше да му възрази татко, но сметна за по-благоразумно да не го казва.

— Писах това соло за глас с най-добри възможности — рече Волфганг почти предизвикателно, — както и трябва да се пишат вокалните композиции.

— И се получи нещо възхитително. Но може би според Колоредо ти си вложил в тази творба твърде много личен елемент.