Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Тази нощ — заговори спокойно Рейк — ние попречихме на Нокътя да сключи този договор. Донесението на твоя демон ще потвърди това. Освен това не твърдиш, че смъртта на Воркан и съкращаването на броя на наемните убийци в града е толкова лошо, нали?
— Боя се, че е. — Барук закрачи из стаята; мъчеше се да потисне надигащия се в него гняв. — Може да не познавам империята толкова добре като теб, Рейк — през зъби заговори той, — но този град го познавам — много по-добре, отколкото ти ще го познаваш някога. — Изгледа с яд Тайст Андий. — За теб Даруджистан е поредното бойно поле за личната ти война с императрицата. Пет пари не даваш как оцелява този град — как е съумял да оцелее цели три хиляди години.
Рейк сви рамене.
— Тогава ме осветли.
— Градският съвет си има своята функция, жизненоважна при това. Всички те са онова, което движи града. Вярно, палатата е място, където цари дребнавост, поквара, непрестанни препирни, но въпреки всичко тя е мястото, където се вземат всички важни решения.
— Какво общо има всичко това с Воркан и убийците?
Барук отвърна с гримаса.
— Като всеки натежал под товара си фургон, колелетата имат нужда от смазка. Без риска от убийство по поръчка благородните фамилии отдавна щяха да са се унищожили взаимно и да погубят целия град в гражданска война. Второ, ефикасността на Гилдията осигурява някаква степен на контрол над вендетите, противоречията и прочие. Тя е гарантираната алтернатива на кръвопролитията, а кръвопролитията са мръсни. Обикновено твърде мръсни за изтънчената чувствителност на знатните.
— Любопитно — каза Рейк. — Все пак не мислиш ли, че Воркан би се вслушала много внимателно в едно предложение от страна на императрицата? В края на краищата, Ласийн е създала прецедент в предаването на управлението на завладян град в ръцете на убиец. Всъщност поне една трета от сегашните й Върховни юмруци произлизат от тази професия.
— Пропускаш главното! — Лицето на Барук бе потъмняло. — Ти не се посъветва с нас и това няма да се търпи.
— Не ми отговори — отвърна Рейк с кротък и много леден глас. — Щеше ли Воркан да приеме контакта? Щеше ли да устои? Толкова ли е добра тя, Барук?
Алхимикът извърна очи към тавана.
— Не знам. Това е отговорът ми и на трите въпроса.
Рейк впери очи в него.
— Ако наистина не беше нищо повече от прост алхимик, може би щях да ти повярвам.
Барук се усмихна кисело.
— Какво те кара да мислиш, че съм нещо повече?
Този път беше ред на Рейк да се усмихне.
— Малцина биха спорили с мен, без да се разтреперят. Не съм свикнал да се обръщат към мен като към равен.
— Към асцендентството има много пътища и някои са по-изтънчени от други. — Барук отиде до лавицата над камината, взе една кана, после се върна при рафта зад бюрото си и извади два кристални бокала. — Тя е Върховен маг. Всички тук разполагаме с магически защити, но срещу нея… — Напълни бокалите с вино.
Рейк отиде при алхимика, взе поднесената му чаша и я вдигна.
— Извинявам се, че не те уведомих. Всъщност изобщо не ми хрумна, че може да се окаже важно. До снощи действах по предположения, нищо повече. Не помислих за вълнението, което може да предизвика една притисната към земята Гилдия.
Барук отпи от виното си.
— Аномандър Рейк, кажи ми нещо. Тази нощ в града ни имаше някакво присъствие — демонско.
— Един от демоните Корвалах на Тайсхрен — отвърна Рейк. — Освободен от магьосник Нокът. — Отпи глътка и се усмихна със задоволство. — Вече го няма.
— Няма ли го? — попита тихо Барук. — Къде е?
— Недостижим е за Тайсхрен — отвърна с нещо като усмивка Рейк. — И за всеки друг.
— Твоят меч — промълви Барук и едва потисна трепета си, понеже споменът за последното видение се върна в ума му. Скърцането на колела, дрънченето на вериги, стоновете на хиляди изгубени души. И мрак.
— О, да — каза Рейк и доля бокала си. — Получих главите на двамата магьосници от Пейл. Както ми обеща. Възхитен съм от твоята ефикасност, Барук. Те възразиха ли?
Барук пребледня.
— Обясних им другата възможност — отвърна той тихо. — Не, изобщо не възразиха.
Тихият смях на Рейк смрази кръвта в жилите му.
Далечният звук събуди Круппе. Малкият огън пред него пращеше буйно, но топлината му сякаш бе станала по-малка.
— Ех — въздъхна Круппе, — ръцете на Круппе са почти изтръпнали, но виж, слухът му си е остър, както винаги. Чуй този смътен звук, идещ някъде от най-дълбоките недра на сегашния му сън. Знае ли Круппе кой е източникът му?