Света троица [Войните на Розите-2]

— Да, милорд — отвърна мъжът, като вдигна забралото си и рязко изсвири, за да привлече вниманието на група конници, профучаващи край тях.

— Не е лошо — рече Солсбъри. Усмихна се на жена си и сина си. — Сега трябва да вървя. Бог да ви благослови всичките. Дами, Джон. Късмет.

Солсбъри спусна забралото и пришпори коня си. Липсваха му ботушите му с шпори, дето щяха да накарат животното да хукне напред, независимо кой или какво се изпречи на пътя му. Все пак имаше меч в дясната и щит в лявата ръка, и добро желязо около врата си. Това беше достатъчно.

Придвижи се до редиците от конници на рода Невил, после мина през тях, а те се отдръпнаха, за да го пропуснат отпред. Солсбъри видя, че голям брой войници приближават, без да бързат, към неговата позиция. Присви очи и се вгледа в далечината. Щеше му се и неговият поглед да е остър като на момчето, дето първо ги бе забелязало. Които и да бяха, не носеха герб и фамилни цветове, нито знамена пред себе си. Преглътна притеснено, като видя числеността им — над три пъти повече от собствените му сили.

— Съпругата ми твърдеше, че няма да имам нужда от толкава много от вас, не и за сватбена разходка — каза той на мъжа до себе си и с това го накара да се усмихне. — Ако някой от нас успее да оцелее днес, нека бъде така добър да ѝ каже, че е сгрешила. Сигурен съм, че ще е благодарна да узнае това.

Мъжете около него се засмяха и Солсбъри бе доволен от самочувствието им. Всеки присъстващ се беше бил с цели орди диви шотландци горе край границата, когато за последен път носеше титлата Кралски охранител. Те си знаеха занаята и бяха въоръжени в стоманени ризници от пръстени или плочки, а гърба им поддържаха шейсет стрелци, дето биха улучили с лекота летяща птица, ако с това щяха да спечелят малко бира.

— Жалки наемници! По тях! — изрева Солсбъри и стрелците му се впуснаха сред високите треви отпред. Виждаше, че приближаващите предни редици вече кървят, като стрелците им повториха действието и няколко тъмни ленти се отделиха от основната маса, за да предизвикват хаос и разруха. Щяха да се срещнат в изпепелените от слънцето ливади помежду им и той напрегна очи, за да прецени колцина са тръгнали срещу него. Жребецът му изпръхтя, неспокоен от забавянето, и той спусна ръка да потупа врата му.

— Спокойно, момче. Нека стрелците да поразчистят пътя.

Дотогава вече и двете страни бяха спрели на място, а стрелците се щураха между дърветата, вдигаха във въздуха прах и накацали пеперуди. Беше златна утрин и, макар противникът далеч да надвишаваше силите му, Солсбъри стисна меча и чу как коженото седло проскърца, когато се приведе напред. Имаше около дузина врагове, може би повече, но само един от тях можеше да рискува с толкова голяма армия и разполагаше с парите и хората, които да изпрати срещу него.

„Пърси“, прошепна той на себе си. Надяваше се само старецът да е тук лично, за да го види посечен. Твърде късно беше да се ругае, че не е предвидил това нападение. Беше довел по-голяма военна сила, отколкото всеки друг би сметнал за необходимо, но все пак срещу него идваше истинска армия. Каза си, че е трябвало да се досети как лорд Пърси няма да седи мирно и тихо в Алнуик и да губи имот след имот. Солсбъри познаваше всяка подробност от зестрата на Кромуел. Една от причините да е толкова щастлив, че ги получава, бе точно за да раздразни стареца, който управляваше севера.