Света троица [Войните на Розите-2]

Придворните на Невил продължиха да пият след това, изпразваха меховете с бира и бяло шери, дето бяха надонесли с каруците, за да пият по пътя. Малцина бяха будни на следващата сутрин, за да нададат ликуващи възгласи, когато младият Джон закачи отпред парчето плат, накапано с девствена кръв. Малко по-късно самият той излезе, за да се разходи сред тълпата, която го потупваше доволно по гърба. Майка му донякъде развали впечатлението, като го спря и избърса с кърпа едно петно от лицето му пред очите на всички.

Бяха прекарали хубав ден и времето се задържа чудесно. Може би по-малка група от гости би прекарала нощта в странноприемницата на пътя, но Солсбъри имаше повече от двеста войници и стрелци, които пътуваха с него на север. Твърде много хора бяха убити предходната година из цялата страна, за да рискува където и да е живота на жена си и децата си, без да вземе със себе си най-добрите си стражи.

Личният му прислужник донесе малко дървено столче и бръснарска масичка и ги постави върху тревата — на масата имаше бяла кърпа, бръснач, шише с олио и купичка с вряла, изпускаща пара вода. Солсбъри бавно разтри поникналите по брадичката си косми и се смръщи, като си представи колко работа предстои. Приятно му беше, че си даде няколко дни почивка от управлението, свързано с имотите и титлите му, и най-вече с това на лорд-канцлер на Пазителя. Само за кратко той беше просто горд баща като всеки друг, напътстваше една млада двойка как да си създаде дом. Убеден беше, че единственото прекъсване в задълженията му тази година ще бъде, когато е на път. Шериф Хътън бе една от любимите му къщи — там той и съпругата му бяха прекарали част от собствения си меден месец. Знаеше, че Алис ще е щастлива да види отново това място, макар и не за дълго. Синът му и Мод щяха да останат още седмица там и щяха да се занимаят с уреждането на имотите от зестрата, която тя бе донесла за семейството на Невил.

Солсбъри се усмихна при тази мисъл и се настани на столчето, като позволи на прислужника да обвие раменете му с кърпата и да втрие в кожата му топло олио, докато точеше бръснача. Графът знаеше, че на границата с Шотландия, място, което той винаги си представяше замръзнало или пък потопено в поройни дъждове, старият му колега граф Пърси ще бълва змии и гущери от гняв. Тази мисъл още повече допринесе за доброто му настроение в тази идеална лятна утрин.

Прислужникът вдигна бръснача, но Солсбъри го спря с ръка.

— Хайде да го направим по-интересно, Ранкин, какво ще кажеш? Удар с бич по гърба за всяко едно порязване или половин нобъл, ако завършиш без нито едно. Как ще прозвучи това за черната ти хазартна душа?