Хазарски речник [bg]

С тези думи свършва сведението на Никон Севаст за Аврам Бранкович. За последните дни на своя господар Севаст впрочем не е могъл никого да извести, защото и слугата, и господарят са убити една сряда, облечени в мъгла и залутани из Влашко. За това събитие е оставил бележка друг слуга на Бранкович, споменатият майстор на боя със сабя Аверкий Скила. Тази бележка Скила е писал като че на земята, с върха на оръжието си, топнато в мастило, придържайки хартията с ботуш.

"Последната вечер в Цариград преди тръгването - е записал Аверкий Скила - папас Аврам ни събра в своята зала с изглед към трите морета. Духаха зелени ветрове от Черно море, сини, прозрачни от Егейско, а сухи и горчиви ветрове от Ионийско. Нашият господар стоеше край камилското седло и четеше, когато влязохме. Анадолските мухи хапеха на дъжд и той се бранеше и ги пъдеше с камшик, улучвайки безпогрешно с върха му ухапаното място на гърба си. Нея вечер бяхме вече свършили обичайните упражнения със саби и ако не бях съобразил, че единият му крак е по-къс, той щеше да ме разпори в мрака. Нощем винаги беше по-бърз. Сега на по-късия крак носеше птиче гнездо вместо наколенник, защото то най-добре топли.

Седнахме четиримата повикани - аз, двамата му писари и камериерът Масуди, който вече си беше приготвил в някаква зелена торба вещите за път. Взехме по лъжица сладко от череши с лют пипер и пихме по чаша вода от кладенеца, който беше вътре в стаята, а шумът му кънтеше някъде в избата на кулата, погребвайки нашите гласове. Папас Аврам се разплати тогава с нас и рече, че който иска, може да остане. Другите тръгват с него на война, на Дунава.

Мислехме, че това е всичко, което има да ни каже, и че няма да ни задържи дълго. Но Бранкович имаше една особена черта: биваше винаги най-мъдър в мига, когато се разделяше със събеседника си. Тогава се преструваше на неловък и винаги се прощаваше с дружината малко по-късно, отколкото е подходящо и естествено. Винаги прехвърляше часа, когато вече всичко бе казано и всички около него бяха свалили маските си и почваха да изглеждат така, като че са сами със себе си. Така се забави и сега. Стискаше ръката на анадолеца в своята и крадешком, без да мигне, гледаше всички присъстващи. В този миг ненадейно избухна ужасна омраза между Масуди и Никон Севаст, дотогава незабелязана и грижливо прикривана и от двете страни. Това стана, понеже Масуди каза на кир Аврам:

- Господарю, нека и аз ти отвърна на даруването, преди да се разотидем. Ще ти кажа нещо, което ще те зарадва, защото отдавна жадуваш да го чуеш. Онзи, когото сънуваш, се казва Самуел Коен.

- Лъже! - викна тогава съвсем неочаквано Севаст, сграбчи зелената торба на Масуди и я хвърли в огнището, което беше запалено в стаята.

Масуди учудващо тихо се обърна към папас Аврам и каза, посочвайки Никон Севаст:

- Виж го, господарю, този има само една ноздра на носа. И пикае с опашката, като всеки Сатана.

Папас Аврам хвана папагала, който в ноктите си държеше фенер, и го постави на пода. На тази светлина в носа на Никон Севаст наистина видяхме една-единствена ноздра, черна и неразделена по средата, така както бива при нечестивите. Тогава папас Аврам рече:

- Значи ти си от онези, които не смеят да си сменят обущата?

- Да, господарю, но не съм от онези, чиито лайна смърдят на страх. Не отричам, че съм Сатана - призна той без колебание, - само припомням, че принадлежа към подземието на християнския свят и небе, към злите духове на гръцката земя и пъкъла на православния обред. Защото, както небето над нас е поделено между Йехова, Аллах и Бога Отец, така е поделено и подземието между Асмодей, Иблис и Сатаната. Случайност е, дето съм хванат в земята на днешната турска империя, но това не дава право на Масуди и на други представители на ислямския свят да ме съдят. Могат да ме съдят само представителите на християнския обред, чиято юрисдикция в моя случай единствено може да бъде призната като законна. В противен случай може да се случи и християнските, и еврейските съдилища да почнат да съдят принадлежащите към ислямската преизподня, ако им паднат в ръцете. Нека нашият Масуди размисли по това предупреждение...

На това папас Аврам отвърна:

- Моят баща, Йоаникий Бранкович - каза, - имаше опит с такива като тебе. Всяка наша къща във Влашко си имаше винаги своите малки къщни вещици, дяволчета, вампири, с които вечеряхме, пускахме таласъмомори и съботни духове по тях, давахме им решето да броят дупките и намирахме около къщите опадалите им опашки, беряхме с тях къпини, връзвахме ги за прага или за вола, шибахме ги за наказание и ги захлупвахме в кладенците. Една вечер в Джула баща ми намерил над дупката на нужника да седи огромен снежен вампир. Ударил го с фенера, убил го и дойде на вечеря. За вечеря имаше чорба от зеле с глиганско месо. Сърба си той чорбата и отведнъж -туп! - главата му падна в чинията. Целуна се със собствения си лик, който се подаваше оттам, и се удави в зелевата чорба. Пред очите ни и преди да разберем какво става. И днес си спомням, докато се давеше в чорбата, се държеше, като че е в някаква любовна прегръдка, обхващаше с ръце паницата, сякаш вместо глиганско месо държеше главата на друго същество. С една дума, погребахме го, като че го изтръгвахме от някаква силна прегръдка... А ботуша му хвърлихме в Мориш, за да не вампиряса. Ако си Сатана, какъвто си, кажи ми, какво означаваше смъртта на моя баща Йоаникий Бранкович?