Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…
- Автор: Рогоз Адриан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселина Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ориана, аз и Джеми 1, 2, 3…». Краткое содержание книги:
Как успях да сътворя Джеми по електронен път? Като пристъпих към създаването на система, в която електрическите и електронните елементи бяха заместени с молекулярни пластинки. Същевременно трябваше да прибягна към помощта на големия „мозък“, който имах на разположение. Следователно проблемът се състоеше в това — да замисля програмата, чрез която самият „мозък“ щеше да създаде Джеми. Вярно е, че програмирането на електронния мозък беше много трудна работа, но постепенно се убедих в ползата от него. Колкото и да беше гениална моята идея, тя не значеше нищо, ако не бях в състояние да я осъществя. А в онзи момент аз наистина не бях в състояние. Това ми го доказаха непрекъснатите неуспехи, с които завършваха опитите ми да сведа по механичен начин граховото зърно до размери, десет пъти по-малки. На Ориана се падна удоволствието да ми обясни теоретично причините за тези несполуки.
Тя се върна в ИМБ ненадейно, когато почти бях загубил надежда, че ще я видя отново. Изглеждаше изтощена и потисната, което обаче придаваше на красотата й нещо трансцендентно, както биха казали математиците. Само веднъж се опитах да разбера защо е тъжна. Но суровият й и високомерен поглед пресече желанието ми да я разпитвам. В замяна на това научих какво е искала да ме помоли преди. Мнозинството от младите биолози в института усилено изучаваха математика под ръководството на Ориана. Даже бяха започнали да придават на проучванията си все по-точен вид. „Не е ли естествено — попита ме Ориана — наскоро монтираният голям електронен калкулатор да помогне на това значително начинание?“
Предложението й не ме очарова кой знае колко, защото, от една страна, щеше да ми отнеме време, а от друга, ме лишаваше от „мозъка“. Но можех ли да откажа на Ориана? Казах й, че съм съгласен един или два дни седмично да помагам на младите биолози в института. Тя остана разочарована.
— А през останалото време за кого ще работиш?
— За себе си.
— За себе си ли? — рече тя възмутена. — Да не смяташ, че сме те довели тук, за да монтираш машина лично за себе си?
Възмущението й ми се стори смешно и аз се разсмях.
— Нека да оставим настрана историята с моето довеждане тук…
— Защо да я оставим? И защо се смееш без повод? — разгневи се Ориана.
— Смея се от яд — казах сериозно. — Но всеки един от нас има право на свои тайни, нали? Видях я как изведнъж се укроти.
— Обаче мога да ти съобщя над какво работя — веднага омекнах аз.
Без да навлизам в излишни подробности, й разказах за задачата, поставена ми от академик Погор. Тя ме изслуша внимателно и видимо заинтригувана.
— Не би ли искал да ти помогна — предложи ми на края.
— Разбира се… би било приятно да работя с тебе — отвърнах смело — Обаче не виждам как би могла да ми помогнеш — довърших аз вече по-сдържано.
— И аз самата не знам още как точно, но понеже нямаш нищо против, ще те навестявам и ще намеря някакво решение; даже имам план. И нали се разбрахме: два дни през седмицата ще работиш за нашия колектив.
Оттогава тя всеки ден прекарваше в нашата секция поне един час. Първоначално сядаше на табуретката и ме наблюдаваше, като от време на време ме питаше за целта на работата, която вършех, или за имената и предназначението на определени части и инструменти. Разбира се, в двата дни, посветени на младите, Ориана оставаше по-дълго време.
Често си тръгвахме вечер заедно и понякога я изпращах до дома й. Нали имахме толкова важни въпроси за обсъждане! Когато, уморена от работата през деня, вървеше мълчаливо до мене, забелязвах как я обзема особена тъга. Но щом се завържеше по-интересен разговор, а за нея „интересен“ значеше свързан с математиката, умствената активност въодушевяваше Ориана и тъгата изчезваше. С една дума, държеше се като дете, на което са заменили играчките с абстракции.
Една от тези разходки с Ориана се е запечатала силно в паметта ми. Естествено, тема на нашия разговор беше начинът, по който ще трябва да бъде моделиран Джеми. Скоро, след като ми предложи помощта си, Ориана стигна до извода, че единственото ефикасно моделиране на „електронния зародиш“ може да стане по математически път.
Досещате се, че това гледище противоречеше на цялата ми същност. Не твърдя, че бях заклет враг на математиката. От малкото, което знаете за мене досега, вярвам сте забелязали, че не съм чак толкова глупав. Обаче съществува и един по-изкусен начин да прегърнеш една кауза. То става като при електричеството: един атом се привлича от друг толкова по-силно, колкото по-малко електрони има. Липсата на добра подготовка по математика принудително ме тласна към практиката. И ви уверявам, че съществуват достатъчно… практически доказателства, с които може да се обясни подобно отношение, даже да се оправдае. Не се побоях да предложа и на Ориана някои от тези доказателства. Бях ги обмислил предварително, защото нейната идея (математическото моделиране) ми се струваше, че противоречи на моето (електронното моделиране).