Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
Корабът се заклати по-силно — океанът напомняше за себе си и Риджис почувства как вътрешностите му отново се надигат…
— Глей да не паднеш през борда! — при тези думи Риджис се обърна и видя нисък кривокрак моряк; широката му усмивка разкриваше само няколко зъба, а очите му бяха присвити — явно беше кривоглед. — Морето май не ти понася, а?
Риджис потръпна конвулсивно, мъчейки се да прогони замайването — трябваше да свърши онова, което си бе наумил.
— Не, от другото е — отвърна той.
Морякът не обърна особено внимание на думите му и се накани да си тръгне, все още широко засмян. Няколкото зъба в устата му проблеснаха, изпъквайки още по-ярко на фона на почернялото му (от слънцето и от мръсотия) лице.
— Благодаря за загрижеността все пак — Риджис знаеше, че на всяка цена трябва да го задържи още малко. — А и за смелостта да ни откарате до Калимпорт.
Морякът спря, озадачен от думите на полуръста.
— Че ний и друг път сме ’зимали хора дето искат да идат на юг — рече той, мъчейки се да разбере какво точно искаше да каже дребният пътник с онова за „смелостта“.
— Е, да, но като се има предвид опасността… не, че е чак толкова голяма, разбира се — бързо добави Риджис, за да създаде впечатление, че всъщност изобщо не иска да привлича вниманието на моряка към непозната опасност. — Пък и не е важно. В Калимпорт бързо ще намерим лек.
После додаде съвсем тихо, сякаш не искаше морякът да го чуе:
— Ако успеем да се доберем живи дотам…
— Ей, я чакай малко! — усмивката бързо изчезна от лицето на моряка и той направи няколко крачки към полуръста.
Изведнъж, сякаш пронизан от внезапна болка, Риджис извика и се вкопчи в рамото си. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса и докато се преструваше, че се бори с това, което го раздира отвътре, той успя да отчопли засъхналия восък от ръката си и да разкървави малката раничка отдолу. Изпод ръкава му се стече алена струйка.
Точно както бе очаквал, морякът го сграбчи и дръпна ръкава му над лакътя.
— Изгорено? — попита той при вида на раната.
— Не го пипай! — дрезгаво изшептя Риджис. — Така се предава… или поне така мисля.
Морякът видя и останалите белези и ужасено отдръпна ръка.
— Тук няма огън! Къде си се изгорил?
Риджис безпомощно сви рамене.
— Просто се появяват. Отвътре.
Сега бе ред на моряка да пребледнее.
— Ала аз ще издържа до Калимпорт! — Кой знае защо думите на полуръста изобщо не прозвучаха убедително. — Нужни са поне няколко месеца, докато изгори вътрешностите ти. А и повечето от раните ми са съвсем скорошни.
Риджис сведе поглед и посочи белезите по ръката си.
— Нали виждаш? Съвсем скорошни.
Ала когато вдигна поглед, морякът вече го нямаше — той с всички сили бързаше към каютата на капитана.
— Да те видим сега, Артемис Ентрери! — прошепна Риджис.
3
Гордостта на Зайчев дол
— Това се фермите, за които спомена Малкор — обади се Уолфгар, когато двамата с Дризт заобиколиха няколко дървета, които се издигаха в края на голямата гора. По източната й граница, на юг от двамата приятели, се бяха скупчили десетина къщурки, заобиколени от останалите три страни от обширни, вълнисти поля.
Уолфгар насочи коня си натам, но Дризт го спря.
— Това са обикновени хорица — обясни той. — Селяни, безвъзвратно оплетени от десетки суеверия и предразсъдъци. Надали ще приемат един Елф на мрака сред себе си. Нека да идем през нощта.
— А защо не се опитаме да открием пътя без тяхна помощ — предложи Уолфгар, комуто никак не се нравеше мисълта да изгубят още един ден.
— И да се загубим в гората? — отвърна Дризт и слезе от коня си. — Почини си, приятелю, тази нощ ни чака изпитание.
— Нейното време — нощта — отбеляза Уолфгар, припомняйки си думите на Малкор за баншито.
Усмивката на Дризт стана още по-широка.
— Но не и тази нощ — прошепна той.
Уолфгар видя познатия опасен блясък в лавандуловите очи на приятеля си и послушно скочи от седлото. Дризт вече се подготвяше за предстоящата битка, а гъвкавите му мускули потрепваха от нетърпение. Ала колкото и голяма да бе увереността му в силите на елфа, Уолфгар не можа да потисне ледената тръпка, която пробяга по тялото му при мисълта за свръхестественото чудовище, което не принадлежеше нито към света на живите, нито към мрачния свят на мъртъвците и срещу което щяха да се изправят съвсем скоро.
В непрогледната нощ.
Прекараха деня в спокоен сън и приятен отдих, наслаждавайки се на веселото чуруликане на птичките и палавите игри на катеричките, които вече се приготвяха за зимата. Гората излъчваше умиротворяващ покой. Ала когато слънцето се скри и над земята запълзя сивкав здрач, Гората на вечната пролет изведнъж стана съвсем различна. Под гъстите клони на дърветата натегна непрогледен мрак, между високите дънери надвисна потискаща тишина — неспокойното безмълвие на стаена опасност.