Пир за врани

— Трябва да ме видят. Някой трябва да излее масло във водата. На Дорн трябва да му се напомни, че все още има принц. — Усмихна се отпаднало. — Нищо, че е старец с тежка подагра.

— Ако се върнете в Слънчево копие, ще трябва да дадете аудиенция на принцеса Мирцела — каза Калеот. — Нейният бял рицар ще е с нея… а знаете, че той праща писма на кралицата си.

— Да, вероятно праща.

„Белият рицар“. Капитанът се намръщи. Сир Арис беше дошъл в Дорн, за да придружи своята принцеса, тъй както Арео Хота някога бе дошъл със своята. Имената им дори звучаха сходно: Арео и Арис. Но сходството свършваше дотук. Капитанът беше напуснал Норвос и брадатите му жреци, но сир Арис Оукхарт продължаваше да служи на Железния трон. Хота дори се натъжаваше, щом го видеше в дългото снежнобяло наметало, когато принцът го пратеше до Слънчево копие. Чувстваше, че някой ден ще се наложи двамата да се бият; в този ден Оукхарт щеше да умре — бойната брадва на капитана щеше да пръсне черепа му. Плъзна ръка по гладката дръжка от самодивско дърво и се зачуди дали този ден вече не е наближил.

— Следобедът вече преваля — каза принцът. — Ще изчакаме до заранта. Погрижи се носилката ми да е готова на разсъмване.

— Както заповядате. — Калеот се преви в поклон. Капитанът се отдръпна да го пропусне и се вслуша в заглъхващите му стъпки.

— Капитане. — Гласът на принца беше тих.

Хота пристъпи напред, с едната ръка около дръжката на бойната брадва. Самодивското дърво беше гладко на допир, като кожа на жена под дланта му. Щом стигна до стола на колела, удари силно с дръжката по пода, за да извести присъствието си, но принцът не откъсна очи от децата.

— Имаше ли си братя, капитане? Там, в Норвос, на младини? Сестри?

— И двете — отвърна Хота. — Двама братя, две сестри. Аз бях най-малкият.

„Най-малкият и нежеланият. Още една уста за хранене, едро момче, което яде твърде много и дрехите му бързо омаляват“. Нищо чудно, че го бяха продали на брадатите жреци.

— Аз бях най-големият — отрони принцът. — А ето, че съм последният. След като Море и Оливар умряха още като бебета, престанах да се надявам за братя. Бях на девет, когато се роди Еля, скуайър бях на служба в Солени бряг. Като дойде гарванът с вестта, че майка ми ражда месец по-рано, бях достатъчно голям, за да разбера, че детето няма да живее. И когато лорд Гаргален ми каза, че имам сестра, го уверих, че тя скоро ще да умре. Но остана жива, благодарение милостта на Майката. А година след това дойде Оберин, пищеше и риташе. Бях вече мъж, когато си играеха в тези езерца. Но ето, че седя тук, а те си отидоха.

Арео Хота не знаеше какво да отвърне на това. Беше обикновен капитан на гвардията и все още чужденец в тази земя, с нейния бог със седемте лика, дори след всичките тези години. „Ще служа. Ще се подчинявам. Ще браня“. Дал беше тези клетви на шестнайсет, в деня, в който се венча за брадвата си. „Прости клетви за прости хора“, бяха му казали брадатите жреци. Не беше обучен да съветва скърбящи принцове.