Пир за врани
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пир за врани». Краткое содержание книги:
Някъде по средата на пътя ги пресрещна втората Пясъчна змия.
Появи се изведнъж, на една дюна, яхнала златен пясъчен кон с грива като тънка бяла коприна. Дори на коня лейди Ним изглеждаше изящна, облечена в бляскави роби в люляков цвят и с дълга кремаво-медна копринена пелерина, която се надигаше от всеки порив на вятъра и й придаваше вид, все едно че се кани да литне. Нимерия Пясък беше на двайсет и пет, тънка като върбичка. Правата й черна коса, стегната в дълга плитка, вързана със златна жичка, образуваше остър клин над тъмните й очи, също като на баща й. С високите си скули, пълните устни и млечнобялата си кожа, тя притежаваше цялата красота, липсваща на по-голямата й сестра… но майката на Обара беше курва от Староград, докато Ним бе родена от най-благородната кръв на стар Волантис. Зад нея се изникнаха дузина конни копиеносци — кръглите им щитове лъщяха на слънцето — и я последваха надолу по дюната.
Принцът беше дръпнал завеските на носилката, за да се наслади на ветреца. Лейди Ним подкара златистата кобилка до него.
— Добра среща, чичо — каза небрежно, все едно се срещаха съвсем случайно. — Може ли да яздя с тебе до Слънчево копие?
Капитанът беше от другата страна на носилката, но чуваше всяка нейна дума.
— За мен ще е радост — отвърна принц Доран, макар да не прозвуча особено радостно поне за ушите на капитана. — Подаграта и скръбта са лоши спътници. — По това капитанът разбра, че всяко камъче по пътя го жегва като шип в подутите стави.
— За подаграта не мога да помогна — отвърна тя, — но баща ми не си падаше много по скърбенето. Мъстта повече му беше по вкуса. Вярно ли е, че Грегър Клегейн е признал, че е убил Елия и децата й?
— Изревал е вината си пред целия двор — призна принцът. — Лорд Тивин ни е обещал главата му.
— А един Ланистър винаги плаща дълговете си — каза лейди Ним. — Само че ми се струва, че лорд Тивин смята да ни плати със собствените ни пари. Дойде птица от нашия сладък сир Демън: той се кълне, че баща ни неведнъж е погъделичкал онова чудовище, докато са се били. Ако е така, сир Грегър си е бездруго умрял и няма за какво да се благодари на Тивин Ланистър.
Принцът разкриви лице. Дали беше от болката от подаграта, или от думите на племенницата му, капитанът не можеше да каже.
— Може и така да е.
— Може? Аз казвам, че е.
— Обара иска да ме вкара във война. Ним се засмя.
— Да, тя иска да подложи Староград на огън. Мрази го този град толкова, колкото малката ни сестра го обича.
— А ти?
Ним се озърна през рамо към спътниците си — яздеха на десетина разтега по-назад.
— Лежах с близнаците Фоулър, когато ме достигна вестта. Знаеш девиза на Фоулър, нали? „Да се извися!“ Само това искам от теб. Дай ми да се извися, чичо. Не ми трябва силна войска, само една мила сестричка.
— Обара?
— Тиен. Обара е твърде напориста. Тиен е толкова сладка и мила, че никой няма да я заподозре. Обара е готова да превърне Староград в погребална клада на баща ни, но аз не съм толкова алчна. Четири живота ще са ми достатъчни. Златните близнаци на лорд Тивин, като отплата за децата на Елия. Стария лъв, заради самата Елия. И най-сетне малкото кралче, заради баща ми.
— Момчето не е съгрешило пред нас.
— Момчето е копеле, родено от измяна, кръвосмешение и прелюбодеяние, ако може да се вярва на думите на лорд Станис. — Игривият й тон беше изчезнал и капитанът я погледна с присвити очи. Сестра й Обара носеше бича си на бедрото и копието си така, че да ги види всеки. Лейди Ним беше не по-малко смъртно опасна, макар ножовете й да бяха скрити добре. — Само кралска кръв може да измие убийството на баща ми.
— Оберин умря в двубой, двубой за нещо, което не го засягаше. Това не го наричам убийство.
— Наричай го както щеш. Изпратихме им най-добрите хора в Дорн, а те ни връщат торба кокали.
— Той надмина всичко, за което го бях помолил. „Прецени го това момче крал и съвета му, и отбележи силните им и слаби страни“, така му казах на терасата. Ядяхме портокали. „Намери ни приятели, ако може да се намерят. Научи каквото можеш за смъртта на Елия, но гледай да не предизвикваш ненужно лорд Тивин“. Това бяха думите ми към него. Оберин се засмя и отвърна: „Кога съм предизвикал някого… ненужно? Ти по-добре предупреди Ланистърите мен да не предизвикват“. Искаше правосъдие за Елия, но не можа да изчака…