Пир за врани
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пир за врани». Краткое содержание книги:
Принцът седеше в сянката на портокаловите дръвчета, изопнал подутите си от подаграта крака, с натежали торбички под очите… Хота не можеше да реши дали скръбта, или подаграта му пречи да заспи. Долу сред фонтаните и езерцата децата все така си играеха. Най-малките бяха на не повече от пет, най-големите — на девет-десет. Половината бяха момичета и половината — момчета. Хота чуваше плясъците и виковете им, с високи, вресливи гласчета.
— Не беше толкова отдавна, когато и ти беше едно от тези деца, Обара — отрони принцът, щом тя коленичи пред стола му на колела.
— Беше преди двайсет години, или почти толкова, тъй че е все едно — изсумтя Обара. А и не се задържах дълго тук. Изтърсаче съм на курвата, не си забравил, нали? — И след като той не й отговори, стана и сложи ръце на кръста си. — Баща ми е убит.
— Убит е в двубой, на съд чрез битка — каза принц Доран. — По закон няма убийство.
— Той ти е брат.
— Беше.
— И какво смяташ да направиш?
Принцът с усилие обърна стола си към нея. Беше на петдесет и две, но изглеждаше много по-стар. Тялото му беше отпуснато и безформено под ленените роби, краката му бяха невероятно подути. Подаграта беше зачервила гротескно ставите; лявото му коляно беше станало на ябълка, дясното — на пъпеш, пръстите се бяха превърнали в тъмночервени гроздови зърна, толкова узрели, че сякаш от едно докосване щяха да се пръснат. Дори тежестта на завивката го караше да потръпва, макар той да понасяше болката без оплакване. „Мълчанието е приятел на всеки принц“, чул го беше веднъж капитанът да казва на дъщеря си. „Думите са като стрели, Ариан. Пуснеш ли ги, не можеш да ги върнеш“.
— Писах на лорд Тивин…
— Писал си?! Ако беше наполовината мъж, колкото беше баща ми…
— Не съм баща ти.
— Това го знам. — Гласът на Обара беше изпълнен с презрение.
— Искаш от мен да тръгна на война.
— Не си толкова глупав. Не е нужно дори да оставяш стола си. На мен разреши да отмъстя за баща си. Имаш войска в Принцовия проход. Лорд Ирънууд има друга в Костеливия път. Дайте ми едната, а другата на Ним. Тя да тръгне по кралския път, а аз да извадя пограничните лордове от замъците им и да ги поведа срещу Староград.
— И как се надяваш да задържиш Староград?
— Достатъчно ще е да го опустоша. Богатството на Хайтауър…
— Злато ли искаш?
— Кръв искам.
— Лорд Тивин ще ни поднесе главата на Планината.
— А кой ще ни поднесе главата ца лорд Тивин? Планината винаги е бил негово пале.
Принцът махна към езерцата.
— Обара, погледни децата, ако обичаш.
— Не обичам. Повече ще обичам да забия копието си в корема на лорд Тивин. Ще го накарам да пее „Дъждовете на Кастамийр“, докато му вадя червата и търся златото.
— Погледни! — повтори принцът. — Заповядвам ти.
Няколко от по-големите деца лежаха по очи на гладкия розов мрамор и се печаха на слънце. Други щъкаха в морската плитчина отвъд. Три вдигаха пясъчен замък, наподобяващ кулата Копие на Стария дворец. Двайсетина се бяха събрали в голямото езеро да гледат битките; по-малките яздеха в дълбоката до кръста вода на раменете на по-големите и се опитваха да се бутнат във водата. Щом някоя двойка паднеше, следваше бурен смях. Едно смугло момиче дръпна някакво момче със светла като кълчища коса от раменете на брат му и то се пльосна с главата надолу в езерото.
— Баща ти някога играеше на същата игра, както и аз преди него — каза принцът. — Десет години имаше помежду ни, тъй че бях оставил езерата, когато той порасна достатъчно, за да може да играе, но винаги го гледах, щом дойдех на гости при майка. Беше много силен, още от мъничък. И бърз като водна змия. Често събаряше момчета много по-големи от него. Той ми припомни това в деня, в който тръгна за Кралски чертог. Закле се, че ще го направи пак. Иначе изобщо нямаше да го пусна.
— Да го пуснеш?! — Обара се изсмя. — Сякаш си могъл да го спреш. Червената пепелянка на Дорн отиде там, където поиска.
— Да. Жалко, че нямам думи да те утеша за…
— Не съм дошла за твоята утеха. — Гласът й беше изпълнен с презрение. — Когато баща ми дойде да ме поиска, майка ми не искаше да ме пусне. „Тя е момиче — така каза, — и не мисля, че е твоя. Имала съм хиляда други мъже“. Той хвърли копието си в краката ми, а майка ми зашлеви през лицето и тя се разплака. „Ние водим своите битки — каза той — но боговете избират оръжията ни“. Посочи копието, после — сълзите на майка ми… и аз вдигнах копието. „Казах ти, че е моя“, каза баща ми и ме взе. Майка ми се пропи и след година умря. Казват, че плакала, когато умирала. — Обара пристъпи към стола на принца. — Копието ми разреши да използвам; за повече не моля.