Пир за врани
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пир за врани». Краткое содержание книги:
— Той чака седемнайсет години — прекъсна го лейди Ним. — Ако бяха убили тебе, баща ми щеше да е повел знамената си на север още преди трупът ти да е изстинал. Ако беше ти, сега копията щяха да валят като дъжд по границите.
— Не се съмнявам.
— Не се съмнявай и в това, принце: със сестрите ми няма да чакаме седемнайсет години за нашето възмездие. — Смуши кобилата и препусна в галоп към Староград, свитата й я последва.
Принцът се отпусна на възглавниците и затвори очи, но Хота знаеше, че не спи. „Боли го“. За миг помисли дали да не повика майстер Калеот, но пък ако принц Доран имаше нужда от него, щеше да го повика сам.
Следобедните сенки се бяха издължили и потъмнели, а слънцето бе станало червено и издуто като ставите на принца, когато зърнаха на изток кулите на Слънчево копие. Първо тънката кула Копието, сто и петесет стъпки висока и увенчана с копие от позлатена стомана, което добавяше към височината й още трийсет стъпки; после — крепката Кула на Слънцето с купола й от злато и оловно стъкло; най-сетне — ръждивокафявия Пясъчен кораб, наподобяваща чудовищен дромон, изтласкан от вълните на брега и превърнал се в камък.
Само три левги крайбрежен път деляха Слънчево копие от Водните градини, но това бяха два съвсем различни свята. Там децата лудуваха голи по улиците и музика свиреше в настланите с плочки дворове, а въздухът бе наситен с миризмата на лимони и червени портокали. Тук въздухът миришеше на прах, на пот, на пушек, а нощите ехтяха от немлъкващи гласове. Вместо розовия мрамор на Водните градини Слънчево копие бе съграден от кал и слама и оцветен в кафяво и ръждивочервено. Древната твърдина на дома Мартел се издигаше в най-източния край на малка издатина от камък и пясък, обкръжена от три страни от морето. На запад, в сенките на масивните стени на Слънчево копие, кирпичени дюкяни и съборетини без прозорци се бяха лепнали за замъка като рапани по корпуса на галера. Конюшни, ханове, винарници и бардаци бяха изникнали западно от тях, много оградени със свои стени, а други съборетини бяха израснали под тези стени. „И все така, и все така, и все така, биха казали брадатите жреци“. В сравнение с Тирош, Мир или Велики Норвос този град в сянката на замъка не беше нещо повече от голямо село, ала все пак бе най-близкото до истински град, за дорнците.
Пристигането на лейди Ним бе изпреварило тяхното с няколко часа и тя несъмнено беше предупредила стражата за идването им, защото Тройната порта бе отворена, когато я наближиха. Само тук портите се редяха една зад друга, да пропуснат гостите и през трите Криволичещи стени право до Стария палат, без преди това да извиват през тесни улички, скрити дворове и шумни пазари.
Принц Доран дръпна завеските на носилката, щом наближиха кулата Копие, но простолюдието все пак го посрещаше с викове. „Пясъчните змии са ги разпалили до кипване“, с безпокойство си помисли капитанът. Прекосиха беднотията на външния полумесец и минаха през втората порта. Зад нея вятърът замириса на смола, на солена вода и гнили водорасли, а тълпата с всяка стъпка се сгъстяваше все повече.
— Отворете път за принц Доран! — загърмя гласът на Арео Хота и той заудря с дръжката на бойната брадва по тухлените зидове. — Път за принца на Дорн!
— Принцът е мъртъв! — изкрещя някаква жена.
— Да вдигнем копията! — ревна мъж от някаква тераса.
— Доран! — прокънтя благороднически глас. — Грабвайте копията!
Хота се отказа да гледа кой вика — тълпата беше огромна и всички крещяха: „Копията!“, „Мъст за Пепелянката!“ По пътя към третата порта стражите избутваха хората настрана, за да разчистят път за носилката на принца, а тълпата хвърляше какво ли не. Някакъв дрипав хлапак затича покрай пиконосците с полуизгнил нар в ръка, но като видя на пътя си Арео Хота с вдигнатата брадва, го пусна, обърна се и побягна. Други, по-отдалече, хвърляха лимони и портокали и крещяха: „Война! На война! Копията!“ Един от гвардейците бе ударен в окото с лимон, презрял портокал се пръсна и в крака на самия капитан.
От носилката не последва никакъв отговор. Доран Мартел си остана плътно загърнат зад копринените си стени, докато по-дебелите стени на замъка не ги загърнаха всички и портикулът не се спусна зад тях с ръждясало дрънчене. Виковете бавно заглъхнаха.
Принцеса Ариан чакаше при външната стража да поздрави баща си, половината двор бе около нея: старият сляп сенешал Рикасо, сир Манфри Мартел, кастеланът, младият майстер Майлс в сивите си роби и с меката си като коприна парфюмирана брада, и петдесетина дорнски рицари с широки ленени одежди в поне петдесет цвята. Малката Мирцела Баратеон стоеше със своята септа и сир Арис от Кралската гвардия, плувнал в пот в бялата си лъскава броня.