Пир за врани
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пир за врани». Краткое содержание книги:
Дълго единствените звуци, които идваха до ушите му, бяха от децата, които шляпаха и се плискаха в езерцата и фонтаните, а веднъж и едно тихо плъок, когато поредният портокал тупна на терасата и се пръсна. После, от другата страна на двореца, капитанът чу смътно тропота на ботуши по мрамор.
„Обара“. Познаваше стъпките й: дългата крачка, припряна и сърдита. В конюшнята до портите конят й щеше да е плувнал в пяна и разкървавен от шпорите. Винаги яздеше жребци и я бяха чували да се хвали, че може да обязди всеки кон в Дорн… и всеки мъж също. Капитанът долови и други стъпки до нейните, тихото ситнене на майстер Калеот, забързан да не изостане.
Обара Пясък винаги ходеше много забързано. „Гони нещо, което не може да хване“, казал бе веднъж принцът за дъщеря си достатъчно високо, за да чуе капитанът.
Щом Обара се появи под тройната арка, Арео Хота извъртя настрани дългата бойна брадва да й прегради пътя. Главата беше на дръжка от самодивско дърво, шест стъпки дълга, тъй че тя не можеше да я заобиколи.
— Дотук, милейди. — Гласът му прогърмя тежко и плътно. — Принцът не желае да го безпокоят.
Лицето й беше каменно още преди той да заговори. Сега се втвърди още повече.
— Застанал си на пътя ми, Хота.
Обара беше най-голямата Пясъчна змия, жена с едър кокал, някъде към трийсетте, с доближените очи и мръснокафявата коса на курвата от Староград, която я беше родила. Под пъстрото ръждиво-златно наметало от пясъчна коприна дрехи й за езда бяха от стара кафява кожа, протрита и мека. Бяха най-мекото нещо по нея. На едното си бедро носеше плетен камшик, на гърба — кръгъл щит от стомана и мед. Копието си беше оставила отвън. Нещо, за което Арео Хота благодари наум. Колкото и да беше бърза й силна, знаеше, че не може да се мери с него… но тя не го знаеше, а той не изпитваше никакво желание да види кръвта й върху светлорозовия мрамор.
Майстер Калеот нервно запристъпва от крак на крак.
— Лейди Обара, исках да ви кажа, че…
— Той знае ли, че баща ми е мъртъв? — попита Обара капитана; не обърна на майстера повече внимание, отколкото щеше да обърне на някоя муха, ако се намереше толкова глупава муха, че да бръмне покрай главата й.
— Знае — отвърна капитанът. — Дойде птица.
Смъртта бе дошла в Дорн на гарванови криле, ситно изписана и запечатана с капка корав червен восък. Калеот сигурно бе усетил какво има в това писмо, защото го беше дал на Хота да го донесе. Принцът му благодари, но дълго не посмя да счупи печата. Цял следобед седя с късчето пергамент в скута си и гледаше как децата си играят. Гледа ги чак докато слънцето не залезе и вечерният хлад не ги принуди да се приберат; след това гледаше звездната светлина по водата. Чак малко преди разсъмване прати Хота да донесе свещ, за да може да прочете писмото под портокаловите дървета, в тъмното на нощта.
Обара опипа камшика на бедрото си.
— Хиляди хора прекосяват пясъците да се изкачат до Костеливия път, за да могат да помогнат на Елария да върне баща ми у дома. Септите са пълни до пръсване, а червените жреци са запалили храмовите огньове. В домовете на насладите жените се сношават с всеки, който дойде при тях, и отказват всякакви пари. В Слънчево копие на Скършената ръка, по Зелената кръв, в планините, сред дълбоките пясъци, навсякъде, навсякъде, жени скубят косите си и мъже реват от гняв. Един и същ въпрос се чува на всеки език — какво ще направи Доран? Какво ще направи братът, за да отмъсти за нашия убит принц! — Пристъпи към капитана. — И ти казваш, че не желае да го безпокоят!
— Принцът не желае да го безпокоят — повтори Арео Хота. Капитанът на гвардията познаваше добре принца, когото пазеше.
Преди много време, още младок, беше дошъл от Норвос — широкоплешесто момче с тъмна четинеста коса. Косата му вече беше бяла, а по тялото му имаше белези от много битки… но силата му си беше останала и бойната му брадва беше остра, както го бяха научили брадатите жреци. „Тя няма да мине“, каза си той наум, а на глас рече:
— Принцът гледа как децата си играят. И няма да бъде безпокоен, докато ги гледа.
— Хота — каза Обара Пясък, — ще се отместиш от пътя ми, иначе ще ти я взема тази брадва и…
— Капитане. — Гласът на принца зад гърба му прозвуча хрипливо. — Пусни я. Ще говоря с нея.
Арео Хота рязко отдръпна бойната брадва и отстъпи встрани. Обара го изгледа на кръв и го подмина, майсторът заситни по петите й. Калеот беше не повече от пет стъпки висок и плешив като яйце. Лицето му бе толкова гладко и тлъсто, че човек не можеше да отгатне възрастта му, но беше живял тук още преди капитана, служил беше още на майката на принца. Въпреки старостта и шкембето си все още бе достатъчно пъргав и умен, но боязлив. „Не може да се мери с никоя от Пясъчните змии“, помисли капитанът.